Фантастичната философия на страданието

Има няколко книги от Светислав Басара, преведени на български език. Те се радват на сравнително голяма популярност, което е вдъхновяващо, защото означава, че хората не се увличат само по либерални бълвочи, книги за самопомощ, тайни общества и източна мъдрост. Басара е един от най-талантливите писатели, на които съм попадал, но у него има нещо много повече от талант, нещо много повече от интелигентност, ерудиция и култура. У него има вдъхновение, одухотвореност. Благодат.

Светислав Басара е сръбски писател и дипломат, роден през 1953. Бил е посланик в Черна гора и Кипър. Има шокиращо чувство за хумор. При повечето хора доброто чувство за хумор е изтънчена игра на ума. При Басара е божествена игра на духа. В едно свое интервю от 2021 на въпроса „Вярващ ли сте?“ отговаря: „Да, аз вярвам в Символа на вярата, тоест в раждането на Христос от Дева Мария и Светия Дух, в смъртта на Христос, във Възкресението на третия ден и победата над смъртта и в живота в бъдещия век. Точно затова не вярвам в множество абсурдни и безсмислени явления“.

Басара притежава нещо, което се среща все по-рядко – автентичен християнски мироглед. За хора с такъв мироглед е характерно, че дори когато говорят на теми далеч от християнството в неговата догма и канон, не можеш да ги сбъркаш. Всяка тяхна дума е християнска, мисълта им е колкото тук, толкова и в небесата, хоризонтът им е безкраен като вечността. Има хора, които знаят всичко за християнството, за историята на Църквата, за светите отци, но мирогледът им волно или неволно е материалистически – дори да не го признават, вярват, че със смъртта всичко свършва, всичко, което ни се полага, е тук, на този свят, където човекът има правото да бъде щастлив и да се забавлява.

Книгата „Възход и падение на Паркинсоновата болест“ застъпва точно противоположното виждане. Под формата на сатира и пародия чрез леко налудничавия герой Демян Лаврентиевич Паркинсон се прокарва теорията, изразена в измисления фалшив средновековен трактат „Против хелиоцентризма“, че истинската болест е здравето и че безметежието е пагубно за душата, защото не съдържа страдание. Истинската бариера пред злото е страданието, защото то най-ефективно докарва човека до смирение и съкрушение на сърцето.

Една от големите злини на нашето време е култът към здравето, който е част от култа към безметежието, охолството, материалните блага и модерността. Той тръгва от Ренесанса, а пък Ренесансът е смахнат опит да се възроди мъртво езичество и то в най-упадъчния му вид – видът от последните му години. Ренесансът унищожава всички достижения на Средновековието и слага началото на кая на християнската цивилизация.

Друга злина е превръщането на света от вертикален в хоризонтален. Демокрацията измества йерархията, пътят към небето е затворен или поне стеснен почти до невъзможност. Човешкият индивид става абсолютен център и връх на мирозданието. Човекът става мерило за всички неща.

Градските стени падат, а досега те са били границата между цивилизацията и варварството, задържали са както злото, което напира да влезе отвън навътре, така и злото, което напира да излезе отвътре навън. Градовете вече са аморфни агломерации, изгубили всичко присъщо.

На пръв поглед конструкцията на книгата изглежда хаотична. Сюжетът обхваща голям период от средата на XIX до 90-те години на ХХ век. Главите са оформени като измислени документи или фрагменти от измислени документи. Имаме фалшив средновековен ръкопис за последните дни на Якоб Бьоме, съставен уж от негов полуграмотен чирак, но всъщност от самия Паркинсон, който, като симптом от изобретената от самия него болест, проявява натрапчивата мания често да променя самоличността си. Дотам, че в един момент ще го видим да се представя за Мустафа Кемал (Ататюрк).

Имаме и Трактата против хелиоцентризма, подписан лично от Демян Лаврентиевич. Всъщност в този „документ“ се сдържа цялата уж налудничава доктрина на Паркинсоновата болест. Паркинсон е на мнение, че катастрофата на човечеството започва от мига (част от онзи Ренесанс), в който приемаме, че Земята не е център на вселената. Това омаловажава човека и го срива в собствените му очи.

Имаме и няколко писма, едно от които от духа на мъртвия Достоевски, написано няколко десетилетия след смъртта му в отговор на пасквилите на Паркинсон. Паркинсон, дворянин между другото, обвинява Фьодор Михайлович, че пребивавал непрекъснато в имението на баща му и взимал назаем големи суми пари, които бързо проигравал на комар. Бащата пък – Лаврентий Паркинсон – бил обсебен от желанието Достоевски да го спомене в някой от романите си и понеже бил чувал, че Достоевски пише само по действителни случаи, отишъл специално в Петербург, за да убие някаква бабичка-лихварка с брадва.

Повествованието е максимално опосредствано. Всъщност за Демян Лаврентиевич Паркинсон научаваме от неговия изследовател и биограф Висарионов (дано не бъркам името, книгата не е пред мен), който се е заровил в тайните архиви от времето на Охранката та чак до днешното ФСБ (което било същото). Там се пазело всичко за всекиго. Например документите, свързани с Достоевски, били в хранилище с площта на България.

Но даже не и Висарионов е нашият разказвач. Нашият разказвач е безименен агент от тайните служби, който следи Висарионов. Следенето става като в КГБ има точно копие на дневника на Висарионов. Каквото Висарионов напишел в дневника си, то автоматично се появявало и в копието на КГБ. Всъщност през цялото време интересът на властите е към тайнствената Паркинсонова болест, заради която Демян Лаврентиевич е бил преследван, забраняван и накрая намерил смъртта си в Сибир, разбира се не под истинското си име, а под поредната измислена самоличност на някакъв обущар, какъвто бил и Бьоме, каквито били и еретиците от сектата на хартиоядците.

За Паркинсоновата болест в същото интервю самият Басара казва: „Това е много стара концепция. Мишел дьо Монтен вече е написал: „не, не умираш, защото си болен, а защото си жив“. Да си здрав е приятно и удобно, но не означава непременно, че е добре. В крайна сметка дори не е възможно. Слабостта и болестите поставят граници на злото. Дори не мога да си представя как би изглеждал светът, ако човешките същества живееха по 500 години, не се разболяваха, бяха по-силни или пък устойчиви на куршуми. Защото дори и такива никакви, ние пак сме в състояние да извършим много злини“.

Това е главната тема. А за нас остава неизказаното удоволствие до края да не сме сигурни дали разказвачът искрено изповядва всичко това или тъничко му се присмива. Най-вероятно обаче е да са и двете, защото светът е парадоксален, нещата могат да бъдат едновременно и себе си, и собствените си противоположности. И това е така, защото светът е триизмерен само на едно първоначално ниво, после измеренията стават много повече. И красотата на хармонията е в привидната абсурдност на измеренията. Това го знае всеки човек с мироглед като споменатия малко по-горе. И даже не толкова го знае, колкото го живее, диша го.

Творби като „Възход и падение на Паркинсоновата болест“ карат преобладаващата част от литературната продукция да изглежда обидно плоска.

И. Стамболов