Генералите не са медици. Защо Судан кърви?
Судан е държава, в която може да се наблюдава класическо разделение между център и периферия. Това парцелиране на страната продължава да се случва, въпреки положените усилия от преходните правителства за преодоляването му в рамките на годините, последвали падането от власт на Омар ал-Башир през 2019-та г.
Споменатият център е съсредоточен властово в столицата Хартум, където елитът на страната продължава да бъде рекрутиран от средите на арабите от крайречието на Нил. Периферията пък се олицетворява от провинции на страната като Дарфур, Кордофан, Сини Нил и т.н. Още повече, че организираното насилие често се оказваше преобладаващият инструмент, с които Хартум “контактуваше” с отделните части на страната. Отделянето на Южен Судан през 2011-та година засега е най-очевидният пример за начина, по който се развива конфликтът между властовия център и маргинализираната периферията на държавата. Напрежението в Судан обаче не бе изчерпано с появата на новата държава по протежението на река Нил.
Текущият сблъсък между генерали Абдел Фатах ал-Бурхан и Мохамед Хамдан Дагало, наричан “Хемети”, е също израз на конфликта между център и периферия. Първият командва суданските въоръжени сили и е практически лидер на държавата, докато вторият ръководи паравоенната милиция Сили за бързо реагиране. Ал-Бурхан олицетворява властовото статукво в Хартум, докато Хемети се опитва да се етикира като защитник на потисканата периферия (последното е особено цинично, предвид това, че именно Хамдан Дагало бе инструмент на статуквото около бившия президент Омар ал-Башир, с което последният мачкаше отделните провинции и извършваше колосални военни престъпления и етнически чистки като тези в Дарфур).
Макар напрежението между двамата генерали да не е новост, досега поне те имаха съвпадение на интересите. Един път, когато участваха в свалянето на власт на Омар ал-Башир. Втори път, в опита им за ограничаване на реформите в страната, целящи намаляването на ролята на военните в управлението на Судан и преместването на тежестта на политическия процес от армията към хората (би било силно да се каже гражданското и демократично общество). В този дух бе и вторият преврат, който военните, заедно със Силите за бързо реагиране, осъществиха през последните години: този път срещу преходното правителство на технократа Абдала Хамдок през 2021-ва г.
Но въпреки че конфликтът между Бурхан и Хемети е изражение на сблъсъка между центъра и периферията, той не се изчерпва с него. Ситуацията е по-сложна от това. В противоборството между двамата има и други пластове.
Така например добре известно е, че суданският генералитет гледа все по-критично на натрупаната власт и икономическо влияние на Хамдан Дагало. Оттук и на разширяването на кадровия състав, военно оборудване и изобщо влиянието на ръководените от него Сили за бързо реагиране (които, от частна милиция с регионални позиции, днес са се превърнали във фактор, който е способен да превзема обекти със стратегическо значение, включително в столицата Хартум). Хемети и Силите за бързо реагиране постепенно се еманципираха от това да бъдат просто изпълнител на мръсните поръчки на режима на Омар ал-Башир. А най-вече чрез добива и износа на злато, те впоследствие създадоха собствена империя и развиха самостоятелни външно-политически контакти и партньорства (Хемети има добри отношения с държави като ОАЕ, Кралство Саудитска Арабия, Етиопия, Еритрея, Русия, както и такива със служби като израелската Мосад и организации като руската “Вагнер”). И при все, че Силите за бързо реагиране не могат да бъдат конкурентни на суданските въоръжени сили откъм дисциплина (а и откъм въоръжение в крайна сметка, доколкото нямат и военно-въздушни сили), те натрупаха допълнителен опит като наемнически отряди, ангажирани във военни действия в Йемен и Мали.
Ако причината за конфликта между Бурхан и Хемети е конкуренцията между тях и ръководените от генералите военни структури, то повод за него бе една от предвидените реформи в страната, която предполага интегрирането на Силите за бързо реагиране в съществуващите официални силови структури на Судан (армия, полиция, служби). Ако според армията това трябва да се случи в по-кратки срокове – до две години, то според Хемети за целта ще е необходим по-голям прозорец от време. Всъщност позициите и на армията, и на Силите за бързо реагиране са амбивалентни (да не кажем двулични). Въоръжените сили на Судан хем искат да контролират своите конкуренти, хем не желаят да интегрират в своите редици хора, които те считат за нискоквалифицирани наемници. Силите за бързо реагиране пък уж подкрепят реформите в държавата, но в същото време пречат на една от основните такива, свързана именно с тяхното разпускане и преназначаване към официалните силови структури на Судан. В крайна сметка обаче никой в страната не очаква Хамдан Дагaло да се откаже от своята частна армия, която продължава да бъде неговият най-силен аргумент за участие в процесите в африканската държава.
Разделението в Судан обаче не се изчерпва само с това между центъра и периферията на страната. Протестните движения, които инициираха падането от власт на Омар ал-Башир преди години, също не са единни в позицията им спрямо военните (и това дали трябва да бъде преговаряно с тях). И генерал Абдел Фатах ал-Бурхан не е в завидна ситуация, тъй като е подложен на натиск както от средите на улицата – било от протестните движения, било от Силите за бързо реагиране – така и от собствените си рангове. Именно последното е една от основните причини, поради които той започна през последните години постепенна реабилитация на елементи от бившия режим на Омар ал-Башир, включително ислямисти. Последното пък е повод за допълнително обостряне на напрежението с Хемети, доколкото той се безпокои от възможен реваншизъм от страна на свързаните с бившия диктатор ислямисти, заради ролята, която бе изиграл за неговото сваляне от власт.
Съответно никой не бе изненадан, когато договореното след външен натиск примирие между враждуващите генерали и техните военни структури се разпадна само няколко часа след неговото обявяване. В Судан просто има прекалено стари рани, които продължават да кървят. А и генералите не са медици.