Хълмът на Недялко Славов

Още от времето на Авраам – общият праотец на трите, наречени на него авраамически, религии – хълмът е мястото, където човек се качва, за да разговаря с Бог. Моисей пости 40 дни преди да се изправи пред неизгарящата къпина, за да получи скрижалите на закона. Голгота също е хълм, от който ще прозвучат и звучат вече думите на Христос: Свърши се! Свършиха се мъките, но се свърши и делото. Де ти е, смърте, жилото?

Хар Мегидо (Армагедон) също е хълм. Всеки творец си има своя по-малък или по-голям хълм. На този хълм творецът се качва, за да разговаря със своя Творец. Понякога литературата е диалог между писателя и публиката, но понякога публиката е само страничен свидетел на разговора между писателя и Бог. И този разговор е толкова дивен, че публиката притихва занемяла.

За някои от читателите, които не са от Пловдив, може би няма да излишно да се напомни, че Хълмът на Данов, Дановият хълм, е Сахат тепе с часовника и телевизионната кула. Якият сиенитов хълм е свещено място още от римско време – място, където граничат небето и земята. И когато небето и земята се докоснат и човек пожелае да разкаже за това докосване, то възможният език е само един – изкуството и най-вече литературата. Дановият хълм е и главният герой в забележителния роман на Славов „2020“.

Недялко Славов е писател на Пловдив с цялото му румелийско, с цялото му византийско великолепие. „Хълмът на Данов“ прилича на чекмеджето на стар бижутер – различни скъпоценни камъни, които още не са сложени в обкова на бижутата. Мнозина от добрите автори рано или късно издават подобни книги. Всеки писател записва мисли и образи и когато се натрупат достатъчно, установява, че те имат своя самостоятелна художествена стойност – сякаш нетърпеливи тухлички, които не чакат да ги съберат в сграда, а бързат да заблестят всяка със собствения си смисъл.

Текстовете приемат най-различни форми. Понякога са кратки и препълнени със смисъл и парадокси като схолиите на Николас Гомес Давила. Друг път са замислено нежни и прескачащи от едно ниво на обобщение към следващото като хайку. Има и по-дълги текстове като ембриони на кратки разкази или дори на романи, които ще се родят в друго време и в други светове. Такава е импресията за чинара на катастрофите. Неутешими родители посещават мястото, където са загинали децата им, отказвайки да разберат, че те не са там, и сякаш искат да заглушат острия писък на отсъствието им с нелепите си бели кринове „като лебеди, кацнали на бетонен паркинг“.

Такава е и картината на Успение Богородично със селската черква и паметната плоча на загиналите в Балканските войни. Там пространството се свива и приема отбранителната сферична форма на дъждовната капка – форма, в която човеците и народите издържат натиска на враждебния и цял лежащ в злото свят.

Или пък етюдът с мухата. Тя каца на масата, мие с крачета фасетните си очи, и търси да полази онази човешка плът, в която е останал най-малко живот. Онази плът, която е най-близо до смъртта.

Темите в „Хълмът на Данов“ са различни. Безспорно една от тях е Пловдив – „град, измислен от Бога в миг на слънчево настроение“. Ще чуем бронзовия глас на църковните камбани, ще видим статуята на художника и композитора с лъснати от човешко присядане колене. Ще полетим заедно с „мъжа със свободния разсъдък“, който се появява в началото на всеки месец май в центъра на Пловдив и се върти като дервиш. Ще полетим с тихите гларуси над античния театър и ще разпитваме Бог с детския си ум.

„В морските градчета хората се познават, както гларусите по покривите. Долети гларус и останалите се разстъпят с грак. От пристанището се изкачи моряк и на масата сторят място за чашата му“. Морето е друга тема в книгата на Недялко Славов. То извайва със стихията на вълните си морските поети и те вече не са като другите поети. „Изправени пред мащабите на Битието, те са по-меки, по-смирени, по-богоугодни,  по изящно-тъгуващи“. Пред колкото по-страшна стихия се изправи човекът, толкова по-богоугоден става той.

Не отсъства и политическият нюанс. Присъстват и левичарството, и екзистенциализмът с човеконенавистната си самота и отчужденост. Присъства и професионалният революционер, взел на сатанинския си прицел християнската цивилизация на Европа и с някаква необяснима ярост решил да я унищожи. Но може би хълмовете са именно за това. Те са онзи камък (Петър), на който „ще съградя църквата Си, и портите адови няма да й надделеят“ (Мат. 16:18).

Не е прецизно да се каже, че творчеството на Недялко Славов е белязано от християнството, защото то цялото е християнство. Дори когато не говори за Бог и за Църквата, всичко е в нея, защото е видяно от евангелски ъгъл. Дори най-светските теми са християнски, защото са стъпили на този мироглед. Много автори говорят ЗА християнството и го познават добре, но малцина го живеят. Малцина са онези, които просто не умеят да мислят иначе. И те са солта на европейската култура и цивилизация.

Център на религиозното чувство на Недялко Славов е Христос – също като при Достоевски. За някои е Богородица, други звучат старозаветно като цар Давид и пророците, трети навсякъде виждат ангели и демони. Но погледът на Недялко Славов е в Христос. В текстовете му е целият християнски мироглед, тъй различен от официалния идеологически мейнстрийм. За този мироглед смъртта не е край, а начало. Човекът не се ражда съвършен или в най-добрия случай tabula rasa, а се ражда превзет от злото, с което му предстои битка до последния дъх. Щастието не е право, а привилегия. Страданието не е унижение, а лекарство. Не човекът е мерило за всички неща, а Бог. Истината и доброто не са резултат от обществена договорка, не са относителни, а абсолютни, обективни и личностни. Процесите започват назад в историята преди много поколение, а не с раждането на поредния участник в тях.

Ценностите имат смисъл само тогава, когато се знае откъде идват и накъде са устремени. Няма добро и зло сами за себе си. Добра е тази воля, която е в синергѝя с Божията воля, а онази, която е антагонистична – тя е зло. Злото не е природа, а състояние, нищо повече от отсъствие на добро, както и адът не е нищо повече от отсъствие на Бог. Затова доброто и злото не са равноправни, не са равносилни, не са от един порядък и „идва ден и дошъл е вече“, когато злото ще бъде окончателно съкрушено. Това е мисленето на християнина. Това е неговият мироглед. Да си християнин не е национална принадлежност, нито фолклорна традиция. Да си християнин е стандарт. И ако понякога християнинът изглежда малко незаинтригуван от случващото се в мира сего, то е защото той не е оттук, той само преминава, а домът му е другаде.

Разбира се, централно място сред темите в книгата „Хълмът на Данов“ е темата за душата на писателя, за писането като процес и като мистично преживяване. За Недялко Славов висша форма на човешкото съществуване е словесността, а словото е логос. Логиката на живота е история на присъствието на логоса в него. Нещата са логични, защото в тях има логос. Без логоса (Словото) битието се превръща в небитие.

Словото е на границата с метафизичното. То самò по себе си е същност, има свое битие, веднъж изречено, остава с всички последици от това. Ето защо и Булгаков казва, че ръкописите не горят, а живеят на небесата, доколкото в господнята молитва „Отче наш…“ наричаме „земя“ материалния свят, а „небе“ наричаме нематериалния, духовния. Затова писателят носи отговорност за всяка своя дума и не може да се отрече от нея.

За Недялко Славов литературните герои са особен вид същества в процес на непрекъснато сътворяване. Те зависят колкото от писателя, толкова и от читателя, защото животът на едно литературно произведение се състои от два компонента – писане и четене. Творбата се ражда не когато писателят постави последната точка, а когато я прочете нейният пръв читател. Затова един литературен герой е различен при всеки читател. Нещо повече, дори за един и същи читател героите са различни при всяко следващо препрочитане на книгата. А е много по-добре, вместо да завоюваме нови автори, вместо да обогатяваме колекцията на паметта си с все нови и нови произведения, да намираме време да препрочитаме великите книги, защото всяка възраст и всеки исторически контекст си имат свой неповторим прочит, стига творбата да е жива.

Защо един блестящ поет като Недялко Славов пише романи? Защото, както казва самият той: „Поезията не може да развие психологическия образ. Това го може белетристичното слово, и най-вече романа. И  отчасти високата драматургия – като триизмерно, пространствено психологическо живеене на героите“. Докато поезията създава образи, белетристиката създава светове. Поезията е като висшата мода – тя изобретява словото, от което после ще се ушие конфекцията – прозата. Със своята емоция поезията задава посоката, по която ще поеме мисълта.

Създаването на словото е вълнуващ, често необясним процес. Затова и създателите на слово винаги са изпитвали интерес един към другиго. Цялата втора част на „Хълма на Данов“ е посветена на кратки очерци за писатели. За един творец е показателна не само литературата, която създава, но и литературата, която чете. Добрите писатели са като хор – всеки със своя глас пее за едната Истина.

За Недялко Славов най-големият поет на 20 век е Гийом Аполинер, когото той нарича „кръстник на сюрреализма“. При него свръх (сюр) реалното, доколкото това е още едно стъпало в изкачването към абсолютната истина, се постига чрез сливането на аналитичното и интуитивното, на интелектуалното и емоционалното.

От българските писатели харесва Емилиян Станев, за когото Търново е нещо каквото е Пловдив за самия Славов. Николай Хайтов, който прегръща дърветата и сам като един стар дъб е пуснал дълбоки корени в българския дух. Алеко Константинов с неговия недоразбран и незаслужено охулен вечен герой. Йордан Йовков, който за Недялко Славов е енциклопедия на българската душевност, пътеводител в тънките извивки на личността. Павел Вежинов – толкова голям, че не може да бъде спрян от никоя цензура.

От чуждестранните автори, разбира се, съвсем очаквано се очертава отношението към Владимир Набоков. Между тях двамата има много общо – като се започне от отпечатъка, който е оставила Германия у всекиго от тях, та се стигне до невероятната им поетична образност, която при Нобоков е резултат от рядка чувствителност, от синестетичния синдром, а при Славов е просто дар Божи, устройство на мисълта и чувствеността.

Очаквана е и близостта с Маркес и особено със „100 години самота“ – този образец на магическата проза, признат за една от най-влиятелните книги на всички времена. В тази парадигма, колкото и внезапно да звучи на пръв поглед, попада и Джеймс Джойс със своя „Одисей“. Общото между него, Маркес и Недялко Славов е вълшебното преживяване на пространството. И при тримата пространството не е декор, а едно от действащите лица и образът му е сложен, динамичен, изграден със средствата както на белетристиката, така и на поезията.

Пише още за Андрей Платонов, за Хемингуей, за левичарската екзистенциална безпътица и мизантропия на Камю и Сартр, за Джон Стайнбек и Александър Солженицин, за александрийския грък, поета Константинос Кавафис – най-демократичния поет, който неусетно превръща читателя в свой съавтор; за Фернандо Песоа – роденият в Лисабон поет със 72 псевдонима. Тук е и Толстой, чийто епичен размах го прави да прилича на древногръцко морско божество. И още много, много писатели и поети от всички ъгълчета на християнската цивилизация.

След целия този шеметен галоп през литературата, Недялко Славов накрая ще каже: „Всеки опит за най-съкровено изразяване води до безмълвието“. Ето го в чист вид колебанието на св. Иоан Златоуст и съвършената творба на Ланчестър, който казва, че ако незавършената творба е по-добра от завършената, защото все още не е умъртвена в окончателното вкаменяване, то най-добрата творба би трябвало да е незапочнатата. Мълчанието е тема не само на изкуството, но и на битието. В този смисъл текстовете в „Хълма на Данов“, преливащи от недоизказаност, са колкото порив за комуникация, толкова и обет за мълчание.

Човек живее, за да превърне душата си в слово и така да дочакаме да бъдем пресътворени в Осмия ден, когато ще видим ново небе и нова земя, защото предишното небе и предишната земя ще бъдат преминали. Ще ги видим всички – всеки от своя хълм.

Иван Стамболов