Кои са кърджалиите – разбойниците, които разтърсиха Османската империя

В края на XVIII век Османската империя все още изглежда огромна. Тя владее почти целия Балкански полуостров, простира се в Азия и Африка и разполага с внушителна армия. Но зад картата на империята централната власт все по-трудно контролира собствените си провинции.

---

И точно тогава по пътищата на Румелия се появяват кърджалиите.

Те не са народ, нито племе, нито религиозна общност. Не са и просто разбойници в обичайния смисъл на думата. Сред тях има дезертьори, бивши войници, наемници, авантюристи и хора, останали без препитание. Дружините им могат да наброяват стотици, понякога хиляди въоръжени мъже. Те имат главатари, знамена, конница, оръжие и понякога действат почти като малки армии.

Днес историците разглеждат кърджалийството като част от много по-голямата криза на османския провинциален ред през последните десетилетия на XVIII и първите години на XIX век.

А за хората, които са живели тогава, обяснението е било далеч по-просто:

идват кърджалиите.

И трябва да се бяга.

Как се ражда кърджалийското време

Причините са много.

През XVIII век Османската империя води тежки войни с Русия и Австрия. Военните кампании изискват огромни човешки и финансови ресурси, а след края им хиляди въоръжени хора се оказват без служба.

Особено важна е Руско-турската война от 1787–1792 г.

Армиите тогава далеч не се състоят само от редовни войници. Използват се различни категории местни и нередовни части. След демобилизацията част от тези хора просто не се връщат към мирния живот.

Те вече имат оръжие, коне и военен опит.

А държавата няма достатъчно сили, за да ги обезоръжи.

Към тях се присъединяват дезертьори, престъпници, обеднели селяни и всякакви хора, за които въоръжената дружина предлага по-добра перспектива от несигурния мирен живот.

Но само с разбойничество явлението не може да бъде обяснено.

По същото време в Османската империя необикновено нараства силата на местните първенци – аяните. По замисъл те трябва да представляват местното население пред властта и да изпълняват определени административни функции. Постепенно обаче някои натрупват богатство, земя, собствени въоръжени сили и политическо влияние.

Част от тях започват да се държат като почти независими владетели.

Затова Вера Мутафчиева, автор на фундаменталното изследване «Кърджалийско време», предупреждава, че епохата с известно основание би могла да бъде наречена и «аянско време».

Кърджалийските дружини се превръщат в една от въоръжените сили на тази анархия.

Днес един главатар може да граби самостоятелно, утре да постъпи на служба при местен властник, вдругиден да воюва за султана, а след това отново да се разбунтува срещу него.

Границата между разбойник, войник и политически наемник става удивително подвижна.

Кои всъщност са кърджалиите

Най-голямата грешка би била да си ги представяме като някаква единна етническа група.

Не са.

Кърджалийството е преди всичко социално и военно явление.

Основната маса на дружините е мюсюлманска, което е естествено предвид произхода на голяма част от тях от османските военни структури. Но сред кърджалиите има хора с различен произход, включително християни и българи.

Тяхната вярност обикновено не е към етнос или идеология, а към главатаря, дружината и плячката.

Това обяснява и нещо, което понякога се губи в популярния разказ за епохата: кърджалийският терор не е насочен единствено срещу християните.

Нападани и ограбвани са както християнски, така и мюсюлмански селища. Кърджалиите са заплаха за онзи, който има имущество, добитък, храна или пари – или просто се намира на пътя им.

Разбира се, за българското християнско население последствията са особено тежки и именно неговата памет е запазила «кърджалията» като почти синоним на безпощаден разбойник.

Те не са просто банди

Кърджалийската дружина може да прилича повече на военна част, отколкото на шайка крадци.

Големите главатари командват стотици конници. Силата им позволява да нападат укрепени селища, да водят сражения с войски и да преминават през цели области.

Това променя и характера на грабежа.

Обикновеният разбойник се крие от властта.

Кърджалийският главатар понякога преговаря с нея.

Именно тук е една от особеностите на епохата. Османската власт едновременно преследва кърджалиите, опитва се да ги подкупи, амнистира ги и ги използва като войници.

Така разбойничеството постепенно се превръща във фактор във вътрешната политика на империята.

Осман Пазвантоглу – господарят на Видин

Най-известният политически център, около който се събират размирници, е Видин.

Там се утвърждава Осман Пазвантоглу – една от най-забележителните фигури на балканския XVIII век.

Той изгражда практически самостоятелна власт и на моменти води открита война със султана.

Видин се превръща и в убежище за кърджалийски главатари.

Вера Мутафчиева го описва образно като тяхно укритие, организационен център, склад за плячката и дори своеобразна «спестовна каса».

Кърджалиите обаче не са просто войници на Пазвантоглу. Съюзите им са временни.

Когато интересите се разминават, вчерашните съюзници стават противници.

Това е свят, в който почти няма постоянна вярност.

Кара Фейзи – най-прочутият кърджалийски главатар

Сред десетките имена, останали в документите, едно изпъква особено ярко – Кара Фейзи, срещан и като Кара Феиз.

Константин Иречек го нарича най-прочутия кърджалийски главатар.

Според сведенията, използвани от Иречек, той е българин от Брезнишко, приел исляма. По-късната историческа и художествена литература превръща биографията му почти в символ на епохата.

Но легендата не бива да измества историческия Кара Фейзи.

Той е действителен и изключително влиятелен предводител, който разполага със стотици въоръжени хора, воюва, граби и сключва съюзи с могъщи провинциални владетели.

В един момент, след като е ранен край Чирпан, дружината му – според изследването на Мутафчиева около 400 души – се оттегля към Видин и Пазвантоглу.

По-късно Кара Фейзи отново се появява начело на значителни сили.

Името му остава толкова страшно, че във фолклора се появява дори съчетанието «кърджалии-карафезии».

Индже войвода – от кърджалия до народен герой

Още по-интересен е Индже.

Народната памет го превръща в легендарен войвода, а Йордан Йовков създава около него един от най-силните образи в българската литература.

Историческият Индже обаче е свързан и с кърджалийството.

Иречек пише, че той събрал около 500 конници и се присъединил към кърджалиите. Преданието го свързва с Кара Фейзи, а народните песни често поставят имената им едно до друго.

Около Индже обаче има значително повече легенда и несигурност. В османските документи, в които се срещат имената на множество големи кърджалийски главатари, неговата роля не е засвидетелствана така ясно, както би могло да се очаква от огромната му фолклорна слава.

Вероятно именно народната памет е увеличила мащабите на историческата фигура.

И това е показателно за кърджалийското време: то постепенно се превръща от история във фолклор, а от фолклора – в литература.

Имената, от които някога са се страхували

Кара Фейзи и Индже далеч не са единствените.

Историческите извори са запазили имената на множество предводители: Дели Кадир, Токмакчията, Кара Мустафа, Манаф Ибрахим, Дженкчиоглу, Еминджик, Исаоглу и други.

Някои командват стотици хора.

Други се присъединяват към големи политически играчи.

Трети изчезват от историята почти без следа.

Показателен е мащабът: документите споменават над сто значими главатари, свързани с различните прояви на размирието.

Тоест кърджалийството не е историята на няколко прочути разбойници.

То е цяла военна среда.

Градовете започват да се превръщат в крепости

Последствията са огромни.

Селата се опожаряват, добитъкът се отвлича, населението бяга. Търговските пътища стават опасни.

Някои селища започват да се укрепяват сами.

Строят се ровове, насипи и огради, организира се местна отбрана. Там, където централната власт не може да осигури сигурност, населението се опитва да го направи със собствени сили.

Кърджалийските нападения предизвикват и преселения.

Хората напускат незащитените села и търсят убежище в по-сигурни населени места или в планините. В отделни райони това допринася за промени в селищната мрежа и стопанския живот.

Не е случайно, че десетилетия по-късно споменът за тези събития продължава да живее в песни и предания.

Откъде идва самата дума «кърджалия»

Тук навлизаме в значително по-несигурна територия.

Думата е дошла в българския през османотурския. Едно от разпространените етимологични обяснения я свързва с турското kır – «поле», «открито място», «кър», откъдето се извежда смисъл, близък до човек, който скита или действа из откритата местност.

Съществуват обаче различни етимологични интерпретации и категоричността тук би била неуместна.

По-сигурно е историческото значение.

В балканската употреба думата постепенно се натоварва със смисъла на въоръжен размирник, грабител, човек извън нормалния държавен ред.

Оттам тя преминава и в други балкански езици.

А град Кърджали има ли нещо общо с кърджалиите?

Това е най-любопитният въпрос.

И отговорът е:

връзката не може да бъде приемана като безспорно доказана.

Най-разпространеното местно предание извежда името на града не от кърджалийските банди от XVIII–XIX век, а от човек на име Кърджа Али.

Според легендата той е османски военачалник или духовен човек, свързан със завладяването на Родопите през XIV век. В различните варианти идва от Бухара или от Мала Азия, воюва в района и след смъртта му името му остава върху селището.

Преданието е записано сравнително късно. То присъства например в алманах на Одринския вилает от края на XIX век.

Съществувал е и предполагаем гроб на Кърджа Али. При отварянето му през XX век обаче не са намерени човешки останки и той е определен като кенотаф – символичен гроб.

Това, разбира се, не доказва, че човек с подобно име никога не е съществувал. Но превръща красивата легенда в лош исторически документ.

Още по-важно е друго.

Селището е засвидетелствано под име, близко до днешното, преди класическото кърджалийско време. Според местните исторически справки османски документ от 1607 г. вече споменава Кърджълъ.

А големият взрив на кърджалийството настъпва чак в края на XVIII век.

Следователно популярната представа, че градът е получил името си от разбойническите дружини, срещу които воюва Османската империя сто и петдесет–двеста години по-късно, е хронологически много трудно защитима.

По-вероятно е топонимът и названието на размирниците да имат различна история или по-стара обща езикова основа, отколкото градът да е кръстен на кърджалиите от «кърджалийското време».

А Кърджа Али остава на границата между историята и легендата.

Кърджалиите стигат почти до Цариград

В началото на XIX век кризата достига изумителни размери.

Кърджалийски части действат в Тракия, Северна България, Македония и други области на Румелия. Някои се включват в конфликтите около Видин и Сърбия.

През 1800 г. се стига до кърджалийски поход към самото сърце на империята – Цариград.

Следват нови действия в Източна Тракия.

През 1802 г. анархията достига своята връхна точка.

Това вече не е периферен проблем.

Става дума за криза на държавата.

Защо кърджалийството изчезва

И все пак системата постепенно започва да се обръща срещу размирниците.

Местното население се организира по-добре. Част от аяните, които преди са използвали кърджалийските дружини, вече имат интерес от възстановяване на реда. Съюзите между главатарите се разпадат.

През 1804 г. започва Сръбското въстание, което променя цялото съотношение на силите в западната част на Балканите.

Отслабва и Пазвантоглу.

Централната власт постепенно възстановява инициативата.

Част от кърджалиите са унищожени. Други постъпват на служба. Трети се вливат в различни местни въоръжени формирования. Някои от големите главатари успяват да легализират положението си.

Явлението не изчезва за една нощ, но епохата на огромните свободно движещи се дружини приключва.

Един кърджалия стига чак до Пушкин

Думата обаче продължава да живее.

И стига далеч извън българските земи.

През 1834 г. Александър Пушкин публикува повестта «Кирджали».

Нейният герой не е Кара Фейзи или някой от прочутите главатари на българското кърджалийско време. Пушкин използва историята на действително съществувал балкански авантюрист и участник в гръцкото революционно движение, известен като Георги Кирджали.

Писателят научава за него по време на пребиваването си в Кишинев.

Самото название вече е придобило почти легендарно звучене – балкански разбойник, бунтовник и човек, който живее извън закона.

Така една дума от хаоса на Османските Балкани влиза и в голямата руска литература.

Кърджалията между разбойника и романтичния герой

Тук се случва нещо интересно.

Историческият кърджалия най-често е човек, от когото населението има всички основания да се страхува.

Но фолклорът не обича еднозначните образи.

Когато минат поколения, жестокият конник може да се превърне в смел войвода. Разбойникът – в бунтовник срещу властта. Авантюристът – в защитник на бедните.

Така става най-вече с Индже.

Йордан Йовков довежда тази трансформация до литературен шедьовър: неговият Индже носи тежестта на извършеното зло и търси нравствено преображение.

Вера Мутафчиева прави почти обратното с Кара Фейзи в романа «Летопис на смутното време» – връща романтичния разбойник към суровата социална действителност, която го е породила.

А зад литературата остава историята.

Кърджалийското време – симптом на една разпадаща се система

Затова кърджалиите са много по-интересни от обикновена история за разбойници.

Те показват какво се случва, когато държавата загуби монопола върху въоръжената сила.

Войниците се превръщат в наемници.

Наемниците – в разбойници.

Разбойниците – отново във войници.

Местните първенци стават владетели. Владетелите сключват съюзи с бандите. Централната власт воюва с едни размирници, като наема други.

А обикновеният човек вече не знае дали въоръженият конник, който влиза в селото му, представлява султана, местния паша, някой отцепник – или единствено себе си.

Това е същността на «кърджалийското време».

То не е просто период на необикновено силно разбойничество.

То е момент, в който в големи части от европейските владения на Османската империя самата граница между власт и безвластие започва да изчезва.

И затова две столетия по-късно имената на Кара Фейзи и Индже още се помнят, а думата «кърджалия» продължава да носи ехото на една от най-смутните епохи в историята на българските земи.

Източници

• Вера Мутафчиева – «Кърджалийско време»
• Константин Иречек – «История на българите»
• Иван Стоянов – «История на Българското възраждане»
• «История на България», Българска академия на науките, т. 5
• «Българско народно творчество», т. III – «Исторически песни»
• Александър С. Пушкин – «Кирджали»
• Община Кърджали – историческа справка за произхода на името на града
• Културен и туристически информационен център – Кърджали
• Българско национално радио – Радио Кърджали

U-DIGEST