Литературата, демокрацията, цивилизацията

ФИЛИП ДИМИТРОВ:

Марксизмът е едно недоразумение, което за съжаление продължава да е много популярно и то даже не във формалните си постулати, колкото като начин на мислене. Идеята за света, който се развива в някакви предварително зададени схеми, в които ти или правиш това, което трябва, или съответно грешиш.

Изгонени оттам са човешката воля, свободата и изборът. Няма събитие, което да е станало без избор.

За съжаление, дори в момента наблюдаваме една тенденция да се разчита на онова, което масата или по-често улицата щяла най-мъдро да реши. Възглед, който, струва ми се, е дълбоко погрешен. Разбира се, огромно е значението на подкрепата на множеството и без него малко неща могат да бъдат осъществени. Но идеята, че събраната на улицата маса от хора може да взима решения, може да насочва процесите в някаква относително дефинирана форма е нещо, което, разбира се, е опасно преувеличение. За съжаление, чуваме го доста често и днес.

Иначе първо демокрацията е създадена, за да се управляват държавите. Ние можем да вярваме в свободата, в толерантността, в избора и така нататък. Но демокрацията като форма на управление е създадена, за да се върши работа. И тази работа се върши най-добре тогава, когато е ясно кой носи отговорност и кой не.

Затова класическият пример за демокрация е демокрация, в която има мнозинство и малцинство. И това е то.

А в България се изприказваха кошове глупости за така наречения двуполюсен модел. Недоразумение, породено от факта, че в Европа стана модерен по едно време възгледът на Лайпхарт и на Уеър за тази демокрация, която трябва да бъде компромисна, кооперативна, така да се каже, а не конфронтационна, като Уестминстърския модел.

И започнахме да си говорим колко е хубаво всички да са представени в парламента, всеки да има представителство. Може да е пет човека, да има пет седем партии в парламента и да се правят непрекъснато споразумения, коалиции. И това е нещо, което в момента започва да се превръща в бедствие в нашия свят, за западния свят.

Когато става революция в истинския смисъл на думата – защото сега слушам от доста време насам един троцкисти наратив, според който едва ли не всяко нещо, което ще правим, ще е революция. Революция се прави рядко и с много висока цена. Така че по-полека с революциите.

Но кога се прави революция? Когато един режим, начин на управление на света, е отхвърлен в по фундаментален начин, тогава, когато той е успял да се провали, очевидно. Тогава, разбира се, се появяват много хора с разнородни виждания и разбирания, повечето от които очакват да станат от утре щастливи и които застават зад някаква кауза, не винаги готови да я разбират напълно.

Въпреки широко разпространената, стигаща почти до сладострастие тенденция да се говори колко България е отвратителна, как нищо в нея не е наред, как ние сме най-бедните, най-простите, ние не сме като тях. Извън това България всъщност постигна в последните десетилетия напредък, който е несравним с онова време.

Моето правителство обърна нещата, обърна посоката на държавата. Иван Костов направи най-тежките стъпки, които трябваше да се направят във формата на приватизация и не само. Правителството на Царя, по което сме отправили много укори, в крайна сметка попречи да бъдем спрени по пътя за НАТО и за Европейския съюз. Правителството на Бойко Борисов, който е всъщност в последните 80 години Премиерът, който е получил най-голямо доверие от нацията, три пъти избиран (казвам 80 от уважение към Ляпчев и Малинов. Всъщност може и 100 да кажем), успя да придвижи България, след като бяха поставени тези темели веднъж. Да не ги издъни и България да е там, където е сега в момента.

Големият срив настъпи, когато изведнъж след нападението над Близнаците се видя, че всъщност конфигурацията на света съвсем не е толкова проста. Някои си представят начина, по който да се справят с очевидната заплаха, по един начин, други си го представят по друг. Тези институции, които са давани като основни елементи на така наречения световен ред – ООН, НАТО, ако щете дори Европейският съюз като част от него, макар че той е много по специален случай, – започват да действат разделно.

В Ирак не можа да отиде НАТО, отиде коалиция на желаещите. В рамките на Европейския съюз, където се знаеше, че ако Франция и Англия са съгласни с нещо, то Европейският съюз сигурно е съгласен. Оказва се обаче, че Франция и Германия са на един акъл, обаче другите държави в по-голямата си част са на друг. Тоест нещата започнаха да дават белези на някакво пропукване на представата за това как те трябва да бъдат. Очевидно това беше симптом, че начинът, по който е построен светът, вече недостатъчно удовлетворява всички играчи и най вече тези, които в момента не са питани.

Чух тук преди няколко дни отново по повод на Тръмп, че няколко много видни хора му изпратили телеграми, които казват, че демокрацията и насилието не могат да вървят заедно. Чух това за първи път в залата на Европейския парламент. Откриване 2007-ма година, когато бях временен представител на България, от една от трите най големи фигури на Европейския съюз. Проблемът не беше това, че той го каза. Хайде, понякога известна доза демагогия е допустима в политиката. Проблемът беше, че хората в залата наскачаха и започнаха да го обсипват с овации. И аз се запитах: какво, утре няма да имаме армия, няма да имаме полиция? Защото, извинявайте, ама фразата „силата на правото, а не правото на силата“ е много красива. Само че ако зад правото няма сила, тежко и горко. Всъщност цялата държавна конструкция е, за да може да пази правото.

U-DIGEST