Правилата, по които се прилага моралът в медицината и в политиката, не са едни и същи

СТАМБОЛОВ: Как според вас се промени българското здравеопазване през последните 20 години? Кои са най големите постижения и най болезнените провали?

 

ГАБРОВСКИ: Здравеопазването в България извървя огромен път за последния четвърт век. Много често слушаме колко е лошо здравеопазването ни, как нищо не се е променило. Не знам на каква база и в сравнение с какво се правят подобни твърдения. Ако погледнем 20-тина години назад, здравеопазването в България сега е несравнимо по-напред – по отношение на оборудването, на битовите условия, на организацията, по отношение на достъпа до съвременни лекарства и на практика по всеки един критерий. И не на последно място кадрово. Макар че и тогава имахме добри и талантливи специалисти, все пак бяхме в голяма степен изолирани и по финансови, и по политически причини от водещата западна научна мисъл. В момента ние сме част от нея, като в някои области дори сме лидери. Така че огромен път е извървян. Имаме огромни постижения. Големи усилия бяха необходими, за да се интегрира българската медицинска наука и здравеопазване в съвременния западен модел. И всичко това дава своите резултати. Обратните твърдения просто не са истина.

 

С: А доколко са основателни притесненията, че колкото и да сме добре по отношение на инвестиции, на техника, технологии и така нататък, имаме недостиг от специалисти. Проблемът е остър например при медицинските сестри.

 

Г: По отношение на броя лекари, данните показват, че ние сме на едно средно за Европа ниво. Възрастовата структура не е добра и показва висока средна възраст – над 50-55 години. Тоест можем да очакваме, че в близко бъдеще ще има дефицит. От друга страна, имаме достатъчно медицински университети, достатъчно хора завършват всяка година и като се има предвид, че значително намалява броят на тези, които напускат страната, смятам, че България не е пряко застрашена от липса на лекари. По отношение на сестрите обаче нещата са коренно различни. Там можем да говорим не за катастрофа, а за драматичен недостиг, който значително затруднява функционирането и изобщо – съществуването на съвременно здравеопазване у нас. И за да ме разберете правилно, в България има около 33 000 души лекари. За нормално функциониране на система за здравеопазване, на всеки лекар трябва да се падат между 2 и 3 сестри – за да има нормално медицинско обслужване и да работи нормално системата. Това означава, че в България би трябвало да има минимум около 65 хиляди сестри. В момента има 22 хиляди. Тоест недостигът е близо 3 пъти. А като се има предвид, че обучението на една сестра отнема четири години, сами разбирате, че дори да кажем, че от днес ще вземат двойни, тройни или петорни заплати, ние в близките няколко години нямаме никакъв шанс да обезпечим системата с тези кадри. А всъщност, лекарите извършват възловата част от лечението – диагностика, интервенция,  избор на терапевтична схема и стратегия, но сестрите са тези, които реализират целия процес на наблюдение, проследяване и обгрижване на пациентите.

 

С: Всъщност дали проблемът е в това, че не „произвеждаме“ достатъчно сестри, че не се дипломират достатъчно сестри, или в това, че, веднъж, произведени, отиват да работят другаде?

 

Г: Комплексен е проблемът, но като цяло най-същностната му част е, че поне от 15 години е известно, че има такъв недостиг. Знае се, че той ще се задълбочава и всички разговори и мерки оставаха в сферата на едно, бих казал, бръщолевене, празно говорене и нищоправене. И в резултат на това сега сме тук. Разбира се, за да бъде една професия привлекателна, е необходим цял комплекс от предпоставки. Първо, според мен едно обучение от четири години е прекалено дълго. Би трябвало да има вариант за по кратко обучение. Второ, заплатите не бяха приемливи, което се промени значително през последните години и би трябвало тази тенденция към устойчиво повишаване да се запази, особено в тежките звена. Трето, условията на работа, които през последните години също се подобриха, но все още има какво да се желае. И четвърто, може би най важното, в което вече всички ние имаме роля, това е уважението към професията. Мисля, че уважението и отношението към специалистите по здравни грижи не е на необходимото ниво и там обществото е в дълг.

Съвсем не на последно място трябва да се спомене „вносът“ на човешки ресурс за системата на здравеопазване. Така както България захранваше години наред по-богатите държави с болногледачи и специалисти по здравни грижи, така е ред на нас да помислим за същото. Сами не можем да се справим с обезпечаването на толкова много хора за кратко време.

 

С: Има ли някакви административни и дори политически мерки, които могат да се предприемат за подобряване на тенденциите в тая посока? Иначе казано, топката не е ли и в полето на държавата?

 

Г: През последните месеци, държавата направи една важна стъпка, като прехвърли медицинските сестри от категория „регулирани професии“ (каквито са всички специалисти по здравни грижи в България) в категория „защитена професия“, която се фокусира върху професионалното образование и обучение и обхваща области с недостиг на специалисти в тях. Прекият резултат от тази мярка е, че не се плащат семестриални такси за обучение, което е сериозен стимул за младежите хора при избор на професионалната им ориентация. Това е един голям и важен жест, който има не само финансово измерение, но и демонстрира ангажираност на правителството с проблема. Само с разбиране и ангажираност на високо политическо ниво може да се разреши толкова сериозна криза.

 

С: Кои са най-големите провали в здравеопазването?

 

Г: За мен е най големият провал, чиито плодове берем и до днес, е от началото на този век. Преминаването от социалистическата, така наречена „Семашко“ система на здравеопазване към съвременните западни модели започна със създаването на институцията личен лекар и трябваше да продължи с една много важна стъпка, която се проведе в абсолютно всички области на нашия живот, а именно приватизацията. Реално приватизацията на болниците беше спряна, което доведе до това, че частните болници се развиха като паралелна, допълнителна система. Построиха се  нови болници, нови структури, без да спира използването на вече наличните. В резултат на това, сега имаме една двойна, а може би и тройна хипертрофия. Оказахме се с една огромна болнична система, за която няма нито достатъчно пациенти, нито достатъчно пари. Големия брой болници ни прави по-неефективни в разходването на средства, разпилява се човешкия ресурс и изобщо – има поредица от трудно решими проблеми, която политическата нерешителност от началото на века заложи.

 

С: Прилича ли донякъде на проблема с безбройните частни университети?

 

Г: Може да се прави аналогия, но не изцяло. Разбира се, контролът на държавата в разрастването на структурите, било то университети или болници, е важен, защото разрастването трябва да съответства на нуждите. Уви, и в едната, и в другата област забелязваме, че разрастването се води не от нуждите, които съществуват, а по скоро от други интереси. И резултатът – една хипертрофия на системата, която заплашва нормалното й функциониране.

 

С: Дали пък няма общо тази хипертрофия с гарантираното финансиране от еврофондовете по оперативните програми като конкурентоспособност? Ние сме свидетели как много болници се създадоха единствено за това да усвоят средства, да спечелят проекти.

 

Г: По принцип финансирането от Националната здравноосигурителна каса е гарантирано равноправно за всички регистрирани лечебни заведения. Независимо от това каква е тяхната собственост. Фактически не може да се говори за гарантирани приходи в медицината, тъй като болниците получават заплащане само за пациентите, които са лекували. Ако имате лекувани повече пациенти ви се заплаща повече, но ако не сте лекували, не получавате средства. Това се отнася за всички болници, включително и за структури като болница Пирогов – няма гарантиран бюджет, има заплащане само за проведено лечение, за лекувани пациенти.

 

С: Имах предвид Капиталните вложения – сгради, апаратура…

 

Г: Не съм запознат в детайли, но не мисля, че има много големи програми и не мисля, че това би могло да бъде мотив. Инвестициите в болници за активно лечение по-скоро са дългосрочни и свързани с осъществяването на дейност, която се заплаща от Националната здравно осигурителна каса. Пак бих казал, че нещата не са гарантирани, защото има конкуренция и всъщност ти получаваш толкова пари, колкото си изработил.

 

С: Последното казано, поне на мен като лаик, ми заприлича повече на мениджмънт, отколкото на медицина. И в тая връзка добре ли е да бъдат болниците търговски дружества?

 

Г: Няма какво друго да бъдат, освен търговски дружества, защото те функционират като икономически субект и осъществяват дейността си работейки с други икономически субекти. Болниците заплащат ток, консумативи, медицински изделия и лекарства, за да функционират нормално. Закупуват медицинска апаратура, поддържат сграден фонд и инфраструктура. Това няма как да се случи от друг субект, освен от търговско дружество. И е съвсем естествено да се случи по този начин. Самата дейност обаче в болниците за това как ние лекуваме, няма нищо общо с това дали те са търговски дружества или не. Има Закон за лечебните заведения, рамков договор с Националната здравноосигурителна каса и други закони и наредби, които регламентират как ние лекуваме, колко лекуваме, какво точно прави всеки лекар. Това са две съвсем отделни неща. Казват: да изгоним търговците от храма. Звучи много добре, но не отговаря на реалната ситуация. Болниците осъществяват два твърде различни вида дейности – стопански и медицински. И затова попадат под регулацията на два вида законодателство.

 

С: Но същевременно в Търговския закон пише, че управителя на търговско дружество е длъжен да го управлява с грижата на добър стопанин, тоест за него търговската печалба е интерес номер едно, задължение по закон.

 

Г: Това е така. Съгласен съм, че тук е възможно да настъпи конфликт на интереси. Но затова са контролиращите органи. Пациентите също контролират процесите, защото имат избор къде да отидат и при кого да се лекуват. Тоест, ако ти успяваш да лекуваш добре, хората идват при теб и те търсят като добър специалист, като добър екип, като добра болница. Така че принципът на търсене и предлагане и съответно на търсене на по-качествена услуга, на конкуренция всъщност, помогнаха ние да извървим сравнително бързо този път на огромно изоставане на българската медицина, да се направят инвестиции, да се обучат кадри. Като цяло смятам, че състезанието, което в търговията се казва конкуренция, състезанието, което има между лекарите, между екипите и болниците, е продуктивно. Не могат да се отричат и някои некоректни практики, разбира се. Надявам се във времето те да стават все по-малко благодарение на контрола. Всяка система в своето начало има детски болести, с които трябва да се пребори.

 

С: Безспорно, наблюдавана дори и с „невъоръжено око“, медицината е епохи пред това, което помним и което сме виждали и. Смятате ли, че сме достатъчно добре организирани вървим по правилния път, или ако имахте възможността да проведете някакви реформи, без съпротива на реформите, какво бихте направили?

 

Г: Не знам дали има такава магическа пръчка. Здравеопазването е доста сложна система с много взаимосвързани елементи и променяйки едно нещо, то влече след себе си каскада от последствия. Именно затова и реформите, и промените са трудни. Затова и казах, че най-големият провал в здравеопазването е бил в началото на века, защото е заложена системна грешка, която сега ни е много трудно да поправим. Ако все пак могат да се очертаят някакви насоки за това какво може да се промени за по добро – първо, в здравеопазване ни има една пропаст, един вакуум, след изписването на пациентите от болниците за активно лечение. Липсват лечебни заведения, които да се грижат за пациентите с тежки заболявания, при които възстановителния процес е дълъг, липсват лечебни заведения, които да се грижат за пациенти с трайни увредения и тежко инвалидизиращи заболявания. Например болни с тежък инсулт, болни с тежка черепно-мозъчна травма. В момента грижите за тези пациенти падат предимно върху близките им.

Получава се едно противоречие – имаме огромен брой болници за активно лечение, но нямаме лечебни заведения, които да се погрижат за пациентите в последващия, възстановителен етап. Според мен тука има възможност част от многобройните лечебни заведения за активно лечение, които които невинаги функционират добре и адекватно, да бъдат трансформирани в лечебни заведения за активно долекуване.

На второ място бих поставил по-добрия контрол над това как се разходват средствата за здраве и доколко ефективни са тези разходи. Навсякъде по света парите по дефиниция са в недостиг и това важи в още по-голяма степен за България. България е една от страните с най-ниска здравна вноска, а парите за здраве са най-малко и като процентно и в абсолютно изражение. Така че ние сме длъжни да бъдем ефективни. Решенията са свързани преди всичко с дигитализация на системата, верификация от страна на пациента за получените услуги и проследяване на резултата от приложеното лечение.

На трето място – моделът на финансиране, който не е променян от години, въпреки убеждението на екстпертите, че надграждане е необходимо.  От една страна е въпросът, дали трябва да се повиши здравната вноска. Но значително по-сложен е въпросът за допълнителното здравно осигуряване. Сега това става през някакви варианти на застраховане което определено не е ефективно и обхваща много малък процент от населението. Много беше дискутирано допълнителното задължително здравно осигуряване или други подобни модели, като идеята е, ако искаме да се лекуваме по-добре, това да става чрез някакво допълнително заплащане, което да ни дава на нас като пациенти спокойствие, а на институциите, които ще ни лекуват, възможността да го правят по по-качествен начин.

 

С: Този подход отдавна е налице и отдавна е опорочен чрез здравната застраховка. Защото застрахователните компании обръщат внимание, застраховат здрави хора, без реална нужда от финансова подкрепа при тежко заболяване. В момент, когато желаещите да се застраховат влязат във възраст, в която наистина могат да се разболеят, тогава компаниите най-нагло отказват да ги застраховат.

 

Г: Да. Именно затова класическото застраховане не е най-добрият модел, а трябва да се търси друг модел и той да бъде като допълнение към вноската в здравната каса, която втора вноска обаче вече да носи индивидуален характер.

 

С: Морала в медицината различен ли е от „ежедневния“ морал? А от морала в политиката?

 

Г: Моралът сам по себе си е социален конструкт и за едно общество той е един и същ. Няма вариации в него. Но има разлика в правилата, по които той се прилага. Безспорно е, че в политиката има едни правила, в медицината други. Така или иначе има фундаментални истини, които са общовалидни. Човек трябва да бъде професионалист, да дава своите усилия за самоусъвършенстване и развитие,  да се стреми да бъде полезен както за себе си, така и за обществото.

 

С: И понеже неусетно минах към политиката, ако бяхте станали премиер, каква щеше да е политиката ви? Кои сектори щяха да са приоритетни?

 

Г: С уговорката, че няма, както казват историците, такова нещо като „ако беше, щеше“, за мен лично българите са много силни като индивидуални личности и като индивидуални качества. Факт е, че почти навсякъде по света успяваме. Ако има нещо, което ни пречи да успяваме и тук, това е индивидуализмът ни и склонността да не спазваме правилата. Ако можеше ние българите да имаме по силно чувство за общност, по-силно чувство за принадлежност и по-вече да мислим за общото, сигурен съм, че обществото ни би било коренно различно.

 

С: Ако изборът на министри зависеше единствено от вас, как щеше да изглежда кабинетът?

 

Г: При първоначалните ми разговори с г-н Бойко Борисов, свободата при избора беше поставена като изрично условие. Много се радвам, че тази уговорка бе безпрекословно спазена и не ми беше осъществяван никакъв натиск при формирането на проектокабинета, а намерих само подкрепа и съдействие. Така че кабинетът изглеждаше така, както го видяхте – балансиран, професионален, от хора с желание да работят и градят. Нека не забравяме, че времената тогава бяха доста различни от сега. Приобщаването на хора в такъв проектокабинет беше доста сложна задача, времето беше кратко, шансовете за успех минимални. Конфронтацията беше много изострена – само месеци по-рано беше извършен ареста на г-н Бойко Борисов, бяхме преминали през няколко цикъла на избори с тежка предизборна реторика и като цяло обществото ни бе крайно поляризирано.

Направихме каквото можахме. Всеки от нас продължи напред в личния си и професионален път.

 

С: Евроскептик или еврофедералист?

 

Макар и родолюбец, винаги съм бил убеден европеец и не мисля, че има каквото и да било противоречие между тези две понятия. Дори напротив. България извървя дълъг и труден път към европейските си корени. Имам ясен спомен за времената когато не можехме да пътуваме, не се признаваха дипломите ни, не можехме да работим извън страната и какво ли още не. Всичко това вече е забравено, а за по-младите поколения – непознато и донякъде – непонятно. За мен това е огромен цивилизационен успех за България, за нас – българския народ, за порива ни да бъдем свободни. Няма по-голяма ценност от свободата. За хората на моята възраст свободата беше житейска и поколенческа мисия и се надявам сега, с приемането на еврото, да е направена последната стъпка, с която да се завърши продължили над 25 години път към Европа. Така че в това отношение винаги съм бил в и за Европа. Безспорни са проблемите с лидерството, които има в Европа. Безспорно е залитането към политики, които най-малкото можем да наречем неразумни или дори бих казал нездрави. Безспорно е, че се прекали с идеологическото говорене и налагане на идеи и виждания без силни и смислени аргументи. Всичко това породи много евроскептицизъм. Но съм убеден, че идеята за Европа като едно цяло, като един общ пазар, който е от над 500 милиона граждани, идеята за Европа без пречки, спирки и граници, идеята за Европа на духа, образованието, на науката, е нещо голямо и дълбоко смислено, което дава много по-добра историческа перспектива на всички ни.

 

С: Вашата професия променя ли представата ви за живота и смисъла му?

 

Г: Честно казано, да. Няма как, като всеки ден се сблъскваш със страдание, със смърт, с нещастие, както, разбира се, понякога и с голяма радост, с освобождаване от болести или от някакво страдание, няма как това да не ти влияе, да не те променя. Както обичам да казвам, всеки ден виждам хора, които са имали коренно различни планове за живота. Това безспорно те кара да се замислиш и те променя като личности нагласи. Тежи често, тежи много, но те крепи възможността да помагаш което е същността на лекарската професия. Мисля, че възможността да помагаш, да си полезен е голяма привилегия и тя възстановява баланса от страданията, на които си свидетел.

 

С: Има ли набожни лекари и по какъв начин?

 

Г: Аз лично не мога да не вярвам, че има някакъв по-голям смисъл от това просто сутрин да ставаш и вечер да лягаш. Така че да, вярвам, че сме част от някакъв по-голям замисъл.

 

С: Един турски хирург по трансплантации беше казал, че неговата работа свършва докато зашие органа, който в крайна сметка е месо. А дали след това ще заработи този орган, вече не зависи от него.

 

Г: Това е малко крайно становище. Има много наука, било то като хирургичен жест, било то после като терапия, поддържаща или друга. А познанието ни се разширява, особено през последните 150 години. Не мисля, че Науката и вярата в Бога са в конфронтация. По скоро ги разглеждам като допълващи се едно друго.

 

С: И за финал, който малко се измества от журналистиката към поезията – кой орган е по-важен – мозъкът или сърцето?

 

Г: Нашият организъм може да функционира само и единствено в своята цялост. Няма маловажен орган, нито панкреасът е маловажен, нито бъбреците, нито сърцето. Всеки един орган е на мястото си със своята функция, за да можем да бъдем и да функционираме нормално и пълноценно. Но ако има нещо, което ни придава уникална същност, което ни създава и изразява като личности, като хора, като мисъл, все пак това е мозъкът.

 

С: Пък, за разлика от сърцето, мозъкът не подлежи на трансплантация…

 

Г: Не, не подлежи. И това за съжаление няма да се случи скоро. Макар да познаваме на, буквално казано, молекулярно ниво процесите, които протичат и нещата, които се случват, ние всъщност все още не знаем как функционира тази машина. Продължаваме да се борим, продължаваме да търсим.

---

 

• Проф. Николай Габровски е неврохирург и началник на клиниката по неврохирургия на УМБАЛСМ „Пирогов“.

• Член-кореспондент на Българската академия на науките от 2021 г.

• Председател на Българското дружество по неврохирургия от 2018 г.

• Заместник директор по медицинската част на болница Пирогов.

• Основател и ръководител на новосъздадената работна група за нововъзникващи технологии и иновации в неврохирургията (ETIN TASK FORCE) към Европейската асоциация на неврохирургичните дружества (EANS).

• Председател на фондация „Съвет за мозъчно здраве“ – неправителствена организация, която насърчава осведомеността и образованието относно заболяванията свързани с мозъка и подкрепя различни изследователски инициативи и застъпничество за политики, които подобряват мозъчното здраве.

 

Д-р Николай Габровски е роден в София, България. Назначен е за доктор през 1996 г. в МУ-София, България.
По време на формирането си в неврохирургията той прави няколко стипендии в Катедрата по неврохирургия на професор J. Brotchi – президент на Световната федерация на неврохирургичните дружества (WFNS) 2005-2009, Erasmus Hospital, Брюксел, Белгия.

От 2004 г. има призната специалност неврохирургия.
През 2011 г. д-р Габровски е избран за Национален консултант по неврохирургия в Министерството на здравеопазването на България.

През януари 2012 г. е избран за наблюдател в борда на Европейския мозъчен съвет – координираща организация, сформирана от европейски научни дружества в областта на неврологията, неврохирургията, психиатрията, фундаменталните изследвания на мозъка, както и пациентски организации и индустрията. EBC представлява огромна мрежа от пациенти, лекари и учени и индустриални партньори, които работят в тясно партньорство с комисиите на Европейския съюз, Европейския парламент и Световната здравна организация и други.

През 2015 г. д-р Николай Габровски е избран за член на УС на БЛС, а през 2018 г. – за заместник председател на организацията.

Проф. Николай Габровски участва като ръководител или член на екип в различни научни проекти, посветени основно на гръбначната хирургия, роботизираната неврохирургия и минимално инвазивните техники.

През последните години той е силно ангажиран в различни международни, образователни и научни събития на Европейската асоциация на неврохирургичните дружества (EANS) и AO Spine (водещата, световна, научна и образователна организация, за лечение на заболяванията на гръбначния стълб).

Чл.-кор. проф. Габровски е номиниран за министър-председател от парламентарна група на ГЕРБ-СДС през декември 2022 година като независима, консенсусна кандидатура. Проектокабинетът му е отхвърлен със 125 гласа „против“ и 113 гласа „за“.

---

Прочети още от U-DIGEST:

Помнете Габровски и Герджиков.
Два опита за национално обединение и експертно управление

---

 

---

 

Иван Стамболов е български публицист, писател, медиен и маркетингов консултант и собственик на URBAN DIGEST.

---

U-DIGEST