XX век е белязан от две тоталитарни идеологии, които не само преобръщат политическата карта на света, но и оставят трайни следи в обществата – нацизмът и болшевизмът. Макар различни по своята природа – единият основан върху митологията на „раса“ и национализъм, другият върху класовата борба и пролетарската революция – и двата режима се превръщат в инструмент на масово насилие и социален експеримент с драматични последици.
Идеолозите на нацизма
Нацизмът възниква в Германия в условията на тежка национална криза след Първата световна война и унижението от Версайския договор. Адолф Хитлер, макар да не е оригинален мислител, синтезира в „Моята борба“ идеи от расови теории, антисемитизъм и антилиберализъм в политическа програма. Към него се присъединяват „мозъците“ на Третия райх:
-
Алфред Розенберг, автор на „Митът на 20. век“, който изгражда идеологическата рамка на арийския мит и антисемитизма;
-
Хайнрих Химлер, ръководител на СС, превърнал расовите фантазии в държавна политика на масово унищожение;
-
Йозеф Гьобелс, майстор на пропагандата, оформил култа към Фюрера;
-
Карл Шмит, юрист, оправдал „извънредното положение“ като източник на суверенитет и концентриране на властта в ръцете на вожда;
-
Хюстон Стюарт Чембърлейн, англо-германски публицист, който със своите писания за „арийската култура“ вдъхновява националсоциалистическата митология.
Германия е държавата, която съзнателно изгражда и институционализира нацизма. След поражението във Втората световна война тя преживява катарзис – нацистката идеология е забранена, страната преминава през денацификация и днес е демократична държава, в която неонацистки движения съществуват маргинално и са обект на строг контрол.
Идеолозите на болшевизма
Болшевизмът има корени в Русия, но е пряко свързан с марксизма. Карл Маркс и Фридрих Енгелс са първоизточникът с „Манифеста на комунистическата партия“ и „Капиталът“. В Русия техен последовател става Владимир Ленин, който в „Какво да се прави?“ и „Държава и революция“ развива концепцията за авангардна партия и диктатура на пролетариата. Лев Троцки донася теорията за „перманентната революция“, докато Йосиф Сталин я заменя със „социализъм в една страна“, превръщайки СССР в централизирана и репресивна свръхдържава. По-рано Георги Плеханов подготвя почвата като първи руски марксист, макар да се разминава с болшевизма.
СССР е държавата, която съзнателно институционализира болшевизма, превръщайки го в официална идеология. След краха на Съветския съюз през 1991 г. болшевизмът губи своето държавно измерение, но наследството му продължава да живее в политически движения по света – от Комунистическата партия на Китай, до марксистко-ленински групи в Латинска Америка и радикални формации в Европа.
Съдбата на държавите и живи ли са идеологиите днес?
Днес Германия е водеща демокрация в Европа, а неонацизмът е забранен и наказуем. Въпреки това, крайнодесни и неонацистки групи съществуват в подземни и маргинални форми, а вълните на мигрантска криза често подхранват крайнонационалистическите настроения.
Русия, от своя страна, не изповядва официално болшевизъм, но наследството на съветския модел продължава да определя политическата култура – от централизираното управление и култа към силната държава, до носталгията по социалното равенство. В Китай пък комунистическата партия запазва монопола върху властта, но еволюира към икономика с пазарни елементи, което е уникална трансформация на марксистко-ленинската рамка.
В по-широк план, и двете идеологии са „живи“ като сенки. Нацизмът оцелява под формата на неонацистки и неофашистки движения, а болшевизмът – в леви радикални партии и антисистемни протести. Но в двата случая те вече не са масови държавни идеологии, а маргинални явления или адаптирани версии в нови политически контексти.
Прилики със съвременните ляволиберални движения
Макар съвременните ляволиберални движения да отричат всякаква връзка с тоталитарните идеологии на XX век, прилики съществуват и се забелязват в няколко аспекта:
-
Езикът на моралната непогрешимост – както нацизмът и болшевизмът претендират за абсолютна истина („научен социализъм“ или „арийска мисия“), така днешните woke-движения, радикалният феминизъм или климатичният фанатизъм често третират несъгласието като ерес.
-
Култура на отмяна – в социалните мрежи се налагат практики, напомнящи доносничеството и общественото заклеймяване от тоталитарните режими.
-
Принудителна еднаквост – от културни квоти до агресивна джендър-идеология, наблюдаваме натиск за уеднаквяване на ценности, подобно на болшевишкия стремеж към „нов човек“ или нацисткия към „чист ариец“.
-
Глобалистичен елемент – както и нацизмът, и болшевизмът се виждат като универсални мисии, така днешните ляволиберални движения се стремят да наложат своя морален модел в глобален мащаб.
Сред най-известните съвременни изразители на този подход са „Black Lives Matter“, радикалното крило на LGBTQ+ активизма, както и движенията за „нулеви емисии на всяка цена“.
Българският контекст: пропагандата на ППДБ
В България ляволибералният наратив се прокарва най-отчетливо от коалицията Продължаваме промяната – Демократична България (ППДБ). Техният политически стил комбинира западни либерални клишета с локална пропаганда, която често се води в социалните мрежи чрез организирани тролски мрежи и платени коментатори.
Характерно за този тип пропаганда е:
-
агресивното заклеймяване на опоненти като „ретроградни“ или „фашисти“;
-
повтарянето на един и същ набор от лозунги без аргументация;
-
атакуване на традиционните ценности и омаловажаване на националната идентичност;
-
системно пренасяне на чужди идеологически модели в български условия, където те често звучат изкуствено.
Така, макар и в далеч по-меки форми, се наблюдават същите механизми на идеологическо налагане и пропагандна дисциплина, които напомнят на по-тъмните епохи на XX век.
👉 Присъедини се тук
