В неделя коалиция „ПП-ДБ” представиха пред обществеността своя проект за изменение на конституцията. Като важна част от неговото съдържание бе изтъкнато предложението за промяна на националния празник от 3 март на 24 май, което изненада медийната среда и разедини българското общество. Малцина обаче си дадоха сметка, че тази идея бе обявена с една конкретна цел – да се отклони общественото внимание от по-съществените изменения в основния закон, обуславящи т.нар. съдебна реформа. Не осъзната необходимост от извеждане на празника на светите братя Кирил и Методий и на българската писменост на преден план, а добре премислен пиар ход, с който да се ангажира българското общество с чувствителна тема като националния празник, за да приеме безболезнено факта, че съдебната реформа отново се оказва само благопожелание. Едва ли има специалист в тази страна, който да може да ме убеди, че пороците на съдебната система ще се отстранят с разделянето на ВСС на две части, със съкращаването на мандата на ВСС и на тримата големи в съдебната власт – шефовете на ВКС и ВАС и главния прокурор, както и ограничаване на правомощията на главния прокурор, отреждайки му ролята на административен ръководител. Не виждам и как фигурата на обвинител номер 1 ще придобие по-голям авторитет, ако неговата кандидатура се издига от министъра на правосъдието или трима членове от съвета на прокурорите. Ако има нещо положително, то е, че съветът на съдиите ще е съставен от 15 членове, като 8 от тях ще се избират от магистратите, но като знаем влиянието на политическата класа върху назначенията в съдебната система, това предложение никак не е гаранция за независимостта на съдебната власт. А идеята президентът да не назначава с указ шефовете на ВАС и ВКС и главния прокурор е просто с намерението да му се натрие носа, а не защото това по някакъв начин ще облекчи цялата процедура (и сега, ако ВСС прегласува дадена кандидатура, то президентът няма друг избор, освен да подпише указа). Пак с цел удар върху президентската институция е предложението за премахване на служебните правителства, понеже техният персонален състав е предоставен изцяло на преценката на държавния глава, а правомощията им не са изрично предвидени в основния закон. Вместо това правителството в оставка или това, чийто мандат е изтекъл, трябва да продължи да управлява до сформирането на ново правителство, което, както видяхме, може да отнеме доста време. Не мисля, че е логично и изобщо целесъобразно едно правителство, от което народните представители са снели доверието си, а чрез тях – и българският народ, да продължи да управлява, и то неопределено време. Защото този кабинет ще знае, че със сигурност ще бъде сменен и поради това ще се опита да прикрие всичките си злоупотреби, ако има такива, до идването на нова редовна власт. Просто предположение, което не е задължително да е истина. Сякаш не е по-правилно и безболезнено да се запази служебното правителство, но неговият състав да се определя от консултативен съвет с участието на президента и политическите сили, а неговите правомощия да се разпишат изчерпателно в конституцията, за да се знае къде е лимитът на служебната власт. Разбира се, както предложението за ограничаване на функциите на главния прокурор, така и това за премахването на служебните правителства са продиктувани от конюнктурни обстоятелства, а не са резултат на трезва оценка на обективната реалност и предварителни консултации с изявени конституционалисти, каквито слава Богу има в изобилие в нашата страна.
Стигаме и до още един важен пункт в проекта на ПП-ДБ – мандатност на кметската институция. Да оставим на страна факта, че предложението противоречи на основни демократични принципи, заложени в сегашния текст на основния закон, отнасящи се до пасивното избирателно право. Интересно ми е как можем да зададем една генерална времева рамка за реализиране на приоритети на кметовете на всички български общини? Дали ще са два или три мандата, има проекти, особено в областта на инфраструктурата, които е съвсем оправдано да се изпълнят в по-продължителен срок, който обаче може и да прехвърли предвиденото ограничение на броя на мандатите. Също така, защо се отнема възможността на избирателите сами да преценят колко мандата са необходими на даден кмет, за да изпълни своята политическа програма. Нали именно в това е смисълът на избирателната система не само у нас, но и по цял свят – електоратът да определя кой е подходящ да управлява и кой не? Иначе съм съгласен, че в доста населени места из страната кметовете са се утвърдили като феодали, превзели общинската администрация и упражняващи натиск над местната икономика и стопанство. Но това може да се коригира с ефективен контрол от страна на централната власт, както и от правораздавателните органи, особено административните съдилища по места, които съвсем явно покровителстват местната власт.
И тук наближаваме главния проблем – нуждата от същинска съдебна реформа. Тя трябва да се изрази не в козметични промени като намаляване на мандатите на основни фигури в съдебната система или орязване на техните правомощия, а в гарантиране на ефикасността и безпристрастността на правораздавателните инстанции, предимно на споменатите административни съдилища, превърнали се в непоклатима опора на „безпогрешната“ държавна власт. Промените трябва да обхванат не само тях, а и важни регулатори като КЗК, КЗП и др., които трябва да престанат да съдействат на картелите в ущърб на дребния и среден бизнес, а да реорганизират своята дейност в полза на гражданите. Това ще се случи не само с персонални промени в техните състави, а също така и с адекватни промени в нормативните актове, въз основа на които те осъществяват своята дейност. Необходимо е и действително осигуряване на независимостта на съдебната власт, каквото може да се случи с хирургичното отстраняване на всяко вмешателство на политическите партии в нея чрез премахването на квотата на Народното събрание във ВСС. И не, това със сигурност няма да обезпокои обществото, че неговите избраници нямат поглед и контрол върху дейността на т.нар. правителство на съдебната власт.
Ще кажа съвсем малко и за идеята за утвърждаване на 24 май за национален празник. Смятам, че датата има всички основания да бъде национален повод за гордост не само защото се чества най-отдавна от всички останали – още от 1851 г., когато Найден Геров инициира първото отбелязване на празника на светите братя Кирил и Методий в Пловдив, а защото е и израз на приноса на нашата нация за европейската култура и цивилизация. Не ми е понятно обаче защо трябва да имаме една конкретна дата от нашата история, която да извисим над всички останали и да закачим като брошка на свещения трибагреник? Нима българското знаме не се е развявало с не по-малка гордост през Съединението на 6 септември 1885 г. (дело, извоювано изцяло със собствените сили на нашия народ и въпреки съпротивата на всички Велики сили) или при прогласяването на Независимостта на 22 септември 1908 г., когато най-сетне се възражда за нов живот вековното Българско царство? А с какво Априлското въстание от 20 април 1876 г. е по-малко значимо? Ако не беше съзнателната саможертва (а не неразумна авантюра, както някои псевдоисторици се опитват да го представят) на хилядите наши сънародници, нямаше да има повод за избухналата впоследствие руско-турска война, завършила с подписването на Санстефанския мирен договор на 3-ти март, с който България се появява на картата на света, настоящият национален празник. Моето мнение е, че не трябва да определяме една конкретна дата за национален празник, а да честване с еднаква доза уважение всички онези дати от нашето минало, изтъкали душевната и физическа същност на съвременната ни нация. Не искам да звуча като патриотар, но за разлика от много други народи по света, нашият може да се гордее с голям брой събития, всяко от които заслужава да бъде на първо място в нашето сърце и може би и в нашата конституция. Отдавайки еднакво уважение на всяко едно от тях, почитаме паметта на всички наши предци, дръзнали да мечтаят за свобода, независимост и просвета.
Наясно съм, че докато този проект бъде гласуван от парламента, ще се извършват още доста промени – някои от обявените идеи ще отпаднат, други ще се допишат на крак и накрая ще имаме поредния законопроект тип „франкенщайн”, съшит от компромиси между политическите сили, но не задължително с мисъл за нуждите на обществото. Възможно е и проектът да не събере необходимата парламентарна подкрепа, за да бъде утвърден в пленарна зала, предвид динамичната ситуация в политическия живот и периодичните трусове в прочутата сглобка. На този етап съм склонен да се съглася с мнението на авторитетни юристи, че всеки път, когато се отваря конституцията, се вършат поразии. И дано този път обществото реагира на тези промени, защото народ, който не брани конституцията си като своите зеници, е обречен на всякакъв вид произвол.
Източник: Филтър
