Да убиеш Троцки

Иван Стамболов

За тази книга някъде бях прочел, че е смел, едва ли не жесток, изобличителен удар по комунизма. Всъщност не е така. В романа се преплитат три сюжетни линии и в центъра на всяка от тях стои по един комунист, който уж изживява своето разочарование от най-голямата заблуда на новото време (наречена в романа Утопия), но всъщност разочарованието не е от самата утопия, а от усещането, че някой злонамерено я е предал и извратил. Видите ли, комунизмът е нещо хубаво, чиста мечта, но се намират престъпни елементи, които да злоупотребят с него и да го превърнат в собственото му отрицание.

Темата е атентатът срещу Троцки. Човекът, който обича кучетата, е неговият убиец, каталанският комунист-революционер Хайме Рамон Меркадер дел Рио. Той е в центъра на една от трите почти равностойни по обем и съвсем равностойни по идейна натовареност и сюжетна значимост линии. Действителна личност, както и всички останали герои в романа (с изключение може би само на кубинските писатели, за които не съм сигурен), Рамон Меркадер произхожда от богато каталанско семейство, но мозъкът му е промит от лудата му и зла майка Каридад, намерила пристан за омразата си в комунистическата идея. Тласкан от нея, по време на гражданската война в Испания попада под влияние на един от сталинските съветници там – Котов. Котов го отглежда като елитен агент, обучава го в секретен лагер в СССР и започва да го готви за атентата срещу Троцки – междувременно Сталин е прочел смъртната присъда на Лев Давидович, защото процесите срещу старите болшевики са приключили, „троцкистите“ са вече разстреляни, а Втората световна война чука на вратата. В резултат на мащабна и професионална организация Меркадер успява да проникне в укрепения дом на Троцки и да го убие с алпинистки пикел. В момента, в който вдига ръга да стовари ледокопа върху главата на ренегата и предател на комунистическата революция, същия се обръща неочаквано към него (в момента чете скалъпена статия, послужила за повод на убиеца да се усамоти с него в кабинета) и острието се забива в челото му. Въпреки че излиза оттам оплескано с кръв и мозък, Троцки не загива, а се хвърля върху нападателя си (в романа го ухапва и му оставя белег за цял живот, а според историята започва да го души), събаря го и го предава на охраната, като ѝ попречва да го убие на място, само за да бъде разпитан впоследствие. После живее още 24 часа с разбита глава, обладан сякаш от зъл демон и черпещ от силата му.

Рамон Меркадер е арестуван и осъден на 20 години, които излежава изцяло, подложен на всички ужаси в мексиканските затвори. След освобождението си отива в Москва. Там го правят герой на СССР, но го държат под око и не му дават да напуска страната, защото времената вече са други – Сталин е умрял и управлението му е подложено на плахо разобличение и критика, особено в частта си с терора и убийствата, от които испанският комунист е важна и емблематична част.

Накрая Съветският съюз решава да се отърве от това неудобно парченце история и го отравя с радиация в ръчен часовник – подарък в знак на почит. Изпращат Меркадер да умре от рак в Куба. Там той се среща с писателя Иван Карденас Матурел (млад комунист), представя се за друг и му разказва историята уж от трето лице.

Интересното е, че повечето от действащите лица в заговора срещу Троцки, са свързани по някакъв начин и с България. Въпросният Котов, чието истинско име е Наум Исакович Ейтингон и Павел Судоплатов са двамата генерали от съветските тайни служби, които през 1946 г. помагат на Георги Димитров да се разправи с опозицията у нас и да укрепи властта си. Мария Каридад пък (майката на Рамон Меркадер) е сред доносниците, изпратили в Сибир стотици български комунисти, емигрирали в СССР – гонения, от които незасегнати са останали само Георги Димитров и Васил Коларов. Но тези неща ги няма в романа.

Втората сюжетна линия е на самия Лев Троцки (Лейба Давидович Бронщайн). Тя започва от 1929 година, когато го изгонват от Съветския съюз, минава през изгнанията в Турция, Франция и Норвегия и свършва с убийството му в Мексико на 20 август 1940. Първоначално той таи надежда, че ще успее да се върне в родината и да оглави антисталинската опозиция. Скоро обаче го лишават и от гражданство, а със симпатизантите му се разправят жестоко. Остава му само да пише и да организира утопичния Четвърти интернационал, от който не излиза нищо. Много от сподвижниците му зад граница го изоставят. Живее от хонорарите за статиите и книгите си, което много ме съмнява, но доколкото този въпрос остава встрани от интереса на романиста, няма да разсъждаваме върху него.

В Мексико изневерява на жена си Наталия Седова с художничката-комунистка и наивистка с уклон в сюрреализма Фрида Кало – любовница на комуниста-монументалист Диего Ривера, на когото е решила да сложи рога чрез Троцки заради негови пък изневери и похождения. В резултат на тази латино драма Троцки напуска дома на Ривера, където е бил първоначално приютен със семейството и антуража си, и ремонтира къща в същия квартал. Превръща я в крепост със стоманени врати и зазидани прозорци, а охраната му има даже вишки с картечници. Там именно го достига и дългата ръка на НКВД.

Третата линия е на младия кубинец Иван Карденас Матурал – комунист и журналист с амбициите да бъде писател. Той среща веднъж на плажа странен човек с две руски хрътки (из целия роман тичат най-различни кучета с намерението да се покаже способността на суровите комунисти да изпитват обич, но тази киноложка линия остава несполучлива. Въпреки че дава заглавието на романа). Понеже кубинецът е редактор във ветеринарно списание, разговорът тръгва около кучетата. После продължават са се срещат, първоначално случайно, а после след предварителна уговорка. Човекът с кучетата, когото Иван нарича именно така – „човекът, който обичаше кучетата“ – се казва Хайме Лопес. Започва да разказва историята на Рамон Меркадер, за когото твърди че преди да умре е бил негов приятел. Разбира се, читателят веднага се досеща, че той е самият Рамон.

Минават много години. Човекът с кучетата не се е явил на поредната им среща, защото тогава вече е бил на смъртен одър. Въпреки това журналистът пази историята и след време започва да я записва. Междувременно анонимно му изпращат книга от брата на Рамон, после получава други документи, накрая се появява и негър, който е бил шофьор на Рамон в последните му години, който носи още свидетелства за историята на атентатора. Изобщо, в това отношение романът е тегав разказ в разказа в разказа. Хайме Лопес разказва какво му е разказал уж Рамон Меркадер, въпреки че това е самият той. После разни други хора разказват на Иван историята и той я събира. Обаче не я написва, а я дава на четвърти човек – Даниел Фонсека Ледесма , който уж бил по-добър писател, от когото пък изглежда я е научил истинският разказвач.

Причината за това подхвърляне на историята от разказвач на разказвач не е само характерната за латиноамериканската литература обстоятелственост и натруфеност. Причината е и в желанието за дистанциране от героите и събитията. И Троцки, и Меркадер трябва да са лоши, чудовища. Текстът обаче се е получил така, че читателят изпитва към тях състрадание и, едва ли не, симпатия. Затова авторът е написал един голям епилог, в който да се поправи, да каже в прав текст, че те са лоши, че светлата комунистическа идея е извратена и изопачена от изроди като Сталин и неговите марионетки – да не си помисли някой нещо друго. Истината е, че през цялото време на романа (малко повече от 10 години) Троцки е представен като несправедливо преследван интелектуалец, желаещ единствено да се бори за идеите си, а Меркадер – като млад идеалист, готов да се обезличи и пожертва изцяло в името на светлото бъдеще на човечеството. Лошият е Сталин и за да не се накърни образа му на съвършен злодей, да не се пропука от съмнение и случайна човещина, през цялата книга натрапчиво минава паралелът между него и Хитлер, как двамата са на практика едно и също нещо – познат паралел, който има своите основания, но търпи и сериозна критика, върху която няма да се спираме сега, защото е тема на друг разговор.

Всъщност, историческата истина за Троцки е тази, че има сериозни изследователи, които все още се питат дали извращенията в Русия нямаше да бъдат даже още по-големи, ако Троцки, а не Сталин, беше наследил Ленин. Именно Троцки налага на войскови части от създадената от него Червена армия т. нар. „децимация“ – най-жестокото и доста рядко налагано наказание в римските легиони, при което с цел затягане на дисциплината е бил убиван всеки десети войник. Именно Троцки изобретява, разработва и въвежда т. нар. „заградителни отряди“, използвани масово от Сталин през Втората световна война – отрядите, които се движат зад фронтовите части и разстрелват всеки, който се огъне, отстъпи или се обърне в бяг пред лицето на врага. Най-накрая именно Троцки е този, който насила рекрутира в Червената армия царски офицери и си осигурява верността им, държейки като заложници техните съпруги и деца.

Същият този Троцки е изобразен в романа „Човекът, който обичаше кучетата“ като истинския комунист, преследван от чудовищната отмъстителност и ревност на Сталин. Че е истински комунист, истински е – за това спор няма. Обаче именно заради това основната идея на книгата – за опознаването на абсолютното, изпепеляващо и унищожаващо зло – остава не добре защитена. Наистина, темата за революцията, която изяжда собствените си деца, е развита подробно и убедително, но това не е достатъчно за изграждането на живия художествен образ на злото, каквато е идеята на романа. Всеки от тримата му главни герои се сблъсква с него и в крайна сметка умира трагически от този сблъсък – Троцки с пикел в главата, Меркадер облъчен от радиоактивен ръчен часовник, а върху леглото на нещастния журналист се срутва покрива на порутената му хаванска квартира и той умира в самота, когато почти всички негови познати са емигрирали в Америка. Съдбите на Троцки и Меркадер даже се преплитат по един почти свръхестествен начин. Меркадер убива Троцки, но Троцки спасява Меркадер – без неговата намеса атентаторът е щял да бъде линчуван на място от охраната, каквато е била и идеята на съветските агенти, организирали атентата – 30 години по-късно те ще си признаят това. Но Меркадер е спасен не за живот, а за бавна и мъчителна смърт. Той сякаш доизтърпява проклятието, отредено на Троцки в този свят, налага му се да почувства какво е да си сам, преследван и нежелан в нито едно кътче по света.

Общото между тримата герои е и това, че всички те по един или друг начин изживяват разочарование от комунизма, към който са се хвърлили с фанатична вяра в младостта си. Разбира се, разочарованието на всеки от тях е различно. Троцки проумява, че победилата революция се самоунищожава, защото замества едни потисници с други. Затова създава и учението за „перманентната революция“, с което остава в историята. Рамон Меркадер разбира, че през цялото време е бил използван, че е бил превърнат в оръжие на омраза, която няма нищо общо с революционната и даже не е обективна, а е лична – чиста омраза, породена от абсолютното зло. Мъчи се да се самозалъже като си повтаря, че всичко е било в името на светлото социалистическо бъдеще, но когато вижда това бъдеще, превърнало се в настояще в СССР в края на 60-те години, вярата му се пропуква. Най-накрая кубинеца Иван Карденас Матурел, нито писател с писателите, нито ветеринар с ветеринарите, се обръща назад и вижда своя пропилян и удавен в мъчителна автоцензура живот, през който той не е успял да стане нищо друго, освен празен разочарован комунист. Дори когато в пълното си отчаяние се е опитал да се обърне към църквата, не е успял да го направи, защото атеизмът се е превърнал в част от него. След смъртта на втората му жена, неговата собствена смърт е вече само въпрос на време, защото той отдавна е мъртъв и ако в тялото му продължават да протичат някакви биологични процеси, то е за да изпълни историческата си задача да предаде нататък ръкописа с историята на Човека, който обичаше кучетата.

Всеки от тези хора се сблъсква по свой начин със злото, но не успява да го познае. И това не е част от художествения замисъл на романа, а негова слабост. Авторът е трябвало да избере между дълбокия, стигащ до край анализ на онтологията на злото и логиката на литературните си герои. И той с право избира второто. Обаче литературните му герои са комунисти и материалисти, за тях злото не е нищо повече от изопачаване на това, за което са повярвали, че е добро, в техническа пречка доброто да се осъществи в своята теоретична цялост. За тях злото не е това зло, което е за Достоевски, например. Те нямат неговото отношение към света, защото нямат неговото отношение към историята. За тях историята е еволюция и класова борба, теологичната перспектива към историята отсъства от тяхното мислене, а без нея историята е просто пропаганда. Теологичната перспектива е следната: историята на човечеството има начало, край и цел. Началото е в Едемската градина, краят е в Страшния съд, а целта е Царството Божие. В процеса на осъществяване на тази история действат две големи сили, които наричаме добро и зло и тези сили са обективни, извън нас. Освен това са абсолютни, а не относителни. Отсъствието на това разбиране пречи на романа „Човекът, който обичаше кучетата“ да бъде художествено изобличение на абсолютно зло, за каквото претендира и към което се стреми.

Иначе е написан много увлекателно (с малки забележки към стила на преводача) и е безценен от историческа гледна точка за всеки, който иска да обогати знанията си за онази епоха, за участниците в испанската гражданска война, за саморазправите на Сталин не само с реалните му врагове, а и с всички, от които се е страхувал с причина или без. За историческия път на Лев Троцки и за генералите от КГБ, намесвали се безцеремонно в съдби и събития. Ако не сте чели „Човекът, който обичаше кучетата“, няма да сбъркате ако я прочетете, макар че е 870 страници. Ако не друго, то поне художествената задача е изпълнена майсторски и е налице четиво, което ви потапя в своя уютен, интересен и подреден свят. Добрата книга е тази, която буди у читателя малко съжаление, когато свърши. Романът на Леонардо Падура е такъв.

SULLA.BG

Прочетете още за Троцки в U-DIGEST.