«Френската политика се превърна в барок»

Бруно Котрес

Френската «Барокова политика»: Защо Макрон и социалистите не успяха да постигнат компромис

Речникът на Académie Française отбелязва, че на френски прилагателното «барок» в пейоративния си смисъл се отнася до ситуация или обект, «който изглежда странен, чудноват или неочакван». Това перфектно описва сегашното състояние на френската политика. Как навлязохме в тази ера на «барокова политика», която се разгръща пред очите ни всеки ден?

Заплетената мрежа от ограничения натежа върху основните политически сили, особено тези, които пряко участват в търсенето на компромис: центристите на президента Еманюел Макрон и социалистите. От самото начало всяка от страните изглежда настояваше, че преговорите могат да се провеждат само в рамките на собствения ѝ дневен ред – позиция, която коренно противоречи на самата идея за компромис.

И двамата бяха готови да седнат на една маса, но никой не изглеждаше наистина готов да построи нова къща заедно. Вместо да действат като съвместни архитекти на нова политическа парадигма, всеки иска другият да коленичи и да тръгне по «пътя към Каноса».

Капанът на собствените платформи

От страна на социалистите те бяха готови да преговарят, но само за това как да приложат мерките от собствената си платформа, по модела на Народния фронт (NFP), широкият ляв алианс, създаден през 2024 г.

Дори когато предложиха «спиране» на пенсионната реформа от 2023 г., вместо нейната отмяна, истинската им цел очевидно беше да я отменят, в зависимост от победата на левицата на президентските избори през 2027 г.

• Никой не спря да попита дали страната може да бъде оставена в напрежение по такъв важен въпрос като пенсионната възраст.
• Нито пък никой постави под въпрос логиката да се иска от центристко и дясно правителство да приложи леви мерки, особено след като социалистите бързо дадоха да се разбере, че няма да участват в управлението.

Шокът от противоречията на Макрон

От страна на Макрон те поканиха социалистите да участват в преговорите, но настояха, че основните им позиции не могат да бъдат съществено променени:

• Без спиране или отмяна на пенсионната реформа.
• Без връщане на ISF (Данък солидарност върху богатството).
• Без данък върху богатството на Зукман или подобни мерки.

Отново изглежда, че никой не се съмнява дали партия, отслабена или победена на изборите – с изключение на президентските избори през 2022 г. – може легитимно да диктува условията до такава степен. Нито пък някой не се замисля какво означава да се иска от лява партия да подкрепи, дори пасивно, правителство, което включва фигури, известни с десни позиции по отношение на имиграцията или предполагаемата «социална зависимост».

Дилемата на социалистите и «Бароковата» логика

Вторият елемент: За да може сблъсъкът на тези противоречия да бъде погълнат и превърнат в нещо конструктивно, трябваше да се отговори на един съществен въпрос – как всяка страна ще обясни тези преговори на собствените си поддръжници?

«Бароковият характер на положението се заключаваше в искането от социалистите да докажат в крайна сметка, че макронизмът е бил прав през цялото време!»

Ако социалистите бяха постигнали споразумение да не гласуват за вот на недоверие с центристите на Макрон, последните скоро щяха да го представят като доказателство, че тяхното пророчество за преодоляване на разделението между лявото и дясното е изпълнено. Ясно е защо социалистите не можаха да дадат на макронизма такава символична победа в края на пътя.

Що се отнася до социалистите, разкъсвани между партньорите си от НФП и собствения си стремеж да се върнат в политическата висша лига, те на практика искаха от центристите на Макрон да преглътнат гордостта си – въпреки че Макрон победи техния кандидат на президентските избори. В същото време те намекваха за почти скъсване с радикалната левица La France Insoumise, въпреки че предишните леви съюзи – NUPES и по-късно NFP – бяха основни изборни спасителни линии за тях.

Все по-неразбираемите и барокови противоречия – напълно объркващи за обществото, изгубено в тези заплетени преговори – могат да доведат само до политическа безизходица. Към това се добави и тежестта на изборния календар, който щеше да принуди левицата, особено социалистите, да жонглира с множество съюзи и партньори през 2025, 2026 и 2027 г.

Допълнителни фактори и дилемата на затворника

Два допълнителни фактора допринесоха за бароковата атмосфера:

1. Наративна рамка: Президентският лагер никога не се колебаеше в тълкуването си на ситуацията, създадена от разпускането на Националното събрание през 2024 г. Призиви за компромис, обещания да се позволи на парламента да поеме водещата роля и мили думи за опозицията – всичко това много преди оставката на премиера Себастиан Лекорню (който подаде оставката си на Макрон в понеделник, 6 октомври) и неговите предшественици Франсоа Байру и Мишел Барние. Тази наративна рамка надвисна тежко над преговорите, принуждавайки някои да следват предварително предписана пиеса, докато кара други да подозирят искреността на всякакви предполагаеми «отстъпки».
2. Липса на иновация: Докато политическите траектории на Барние, Байру и Лекорню говорят сами за себе си, те едва ли са в най-добра позиция да предадат новаторско послание, въплъщаващо нова политическа парадигма. Най-бароковият от всичко е, че процесът се премести от най-отдалечените към най-близките до Макрон.

Прочети още Само за абонати Неудържимият възход на Себастиан Лекорню: от депутатски помощник до френски премиер

Както в дилемата на затворника от теорията на игрите, тези в лагера на Макрон и социалистите се оказаха заключени в логика, която произвеждаше точно обратното на това, което искаха. Липсвайки доверие един в друг и заслепени от стратегическата несигурност, те третират преговорите като игра с нулев резултат, въпреки че много ситуации всъщност са игри с ненулев резултат, където компромисът може да доведе до колективна полза. Но може би трябва да помним, че в политиката барокът може да съперничи на рационалния. Това може да е неговата красота – или трагедия.

Бруно Котрес е изследовател от Френския национален център за научни изследвания (CNRS) в изследователския институт CEVIPOF и преподава в Sciences Po.

Le Monde