22 юли 2025
Трагедията на сирийския народ, която започна през 2011 г., продължава по ужасяващи начини. Войната, която разсели една трета от населението на страната и причини стотици хиляди смъртни случаи, се разви през различни фази, включващи вътрешни фракции и чуждестранни участници. Сирия се превърна в бойно поле за местни, регионални и велики сили.
Корените на конфликта и международната намеса
Западните правителства и ООН също носят част от вината. Започна със студентски протести по време на Арабската пролет. Баасисткият режим на президента Башар Асад брутално смазва демонстрациите, предизвиквайки по-нататъшна съпротива. Регионалните сили взеха страна: Саудитска Арабия подкрепи опозицията, докато Иран и Русия подкрепиха режима. Западът се присъединява към опозицията, въпреки че му липсва ясно разбиране на различните фракции и техните цели.
Отговорът на ООН и особено на Вашингтон и Париж призова за преговори, които изключват правителството на Асад. Това беше моралистична, но критична грешка.
«Как може да се намери политическо решение, когато ключов играч не е на масата?»
В същото време имаше искания бившият президент Асад и неговите висши служители да бъдат предадени на Международния наказателен съд (МНС) – едва ли стимул за мир чрез преговори. Войната се проточи. Милиони бежанци бягат в съседните страни, като много от тях в крайна сметка достигат Европа.
Дипломатически усилия, откъснати от реалността
Когато ИДИЛ премина през Ирак и части от Сирия, участвайки в масови убийства и изтезания, съпротивата на Дамаск, подкрепяна от Иран и Русия, беше тихо приветствана в много западни и арабски столици.
Турският президент Реджеп Тайип Ердоган и неговото правителство останаха твърдо против президента Асад, до голяма степен поради опасения за кюрдската войнственост в Северна Сирия. Докато кюрдските сили в Сирия се бореха с ИДИЛ, те получиха подкрепа от Вашингтон, създавайки допълнителни търкания между Турция и САЩ.
«Понякога може да е по-разумно да оставим настрана морализаторската справедливост, за да предотвратим по-нататъшни кръвопролития.»
До 2023 г. президентът Асад, все още подкрепян от Москва и Техеран, изглежда възстанови контрола над по-голямата част от Сирия. Някои региони, като Идлиб, останаха извън контрола на режима. Идлиб беше държан от Фронта Ал Нусра, радикална ислямистка групировка с корени в Ал Кайда. Нейният лидер Ахмед ал Шараа основава Ал Нусра през 2012 г., но по-късно прекъсва връзките си с Ал Кайда.
За изненада на мнозина, «Ал Нусра» – в коалиция с други опозиционни групировки и подкрепяна от Турция – успя да разгроми армията на Асад в рамките на дни в края на 2024 г. Това беше улеснено от Москва и Техеран, които пренасочиха вниманието си към други приоритети.
Сваленият сирийски президент избяга в Москва. Шараа пое ролята на временен президент, обещавайки, въпреки произхода си, да покаже толерантност към многото религиозни и етнически общности в страната. Не трябва да се забравя, че Сирия е изкуствена държава, създадена след Първата световна война от Обединеното кралство и Франция и дом на мозайка от общности.
Продължаващо насилие и необходимост от нов подход
Неотдавнашните атаки срещу друзите предизвикаха израелска намеса. Насилието пламва и в северозападната част на страната, където живеят много алауити, които все още са лоялни на бившия президент Асад.
Когато Западът изключи режима на Асад от мирните преговори през 2011-2012 г., той пропусна голяма възможност. В този контекст участието на МНС беше особено контрапродуктивно, като притисна режима в Дамаск и го остави без какво да губи.
«Понякога може да е по-разумно да оставим настрана морализаторската справедливост, за да предотвратим по-нататъшни кръвопролития.»
За съжаление става все по-ясно, макар и не изненадващо, че МНС има малък или никакъв превантивен ефект. Това, което има значение сега, е насилието да приключи. Сегашното правителство не може да се счита за безпристрастно. Това, което е необходимо, е прагматичен, политически, но твърд подход, който балансира интересите на вътрешните общности и регионалните сили като Турция и Израел.
Със сигурност е полезно, че иранският режим сега е много по-слаб. Вашингтон е в позиция да упражнява влияние. Особено Рияд може да играе модераторска роля. Все още може да има място за смислена дипломация.
👉 Присъедини се тук
