Прилики

• Тоталитарен характер – еднопартийна власт, сливане на държава и партия, липса на разделение на властите, репресивен апарат (Гестапо, НКВД, Държавна сигурност), контрол над медиите, изкуството, науката, образованието.
• Култ към вожда – Хитлер, Мусолини, Сталин, Мао, Ким – всеки с иконография на непогрешим, полусакрален лидер.
• Мобилизационна идеология – историята върви към предопределена цел (расова победа / безкласово общество); индивидът има смисъл само чрез принадлежност към колектива.
• Враг на либералната демокрация, парламентаризма и класическия либерализъм – и двете системи презират «буржоазната» демокрация, «формалните» права и «егоистичния» индивид.
• Милитаризация на живота – униформи, паради, младежки организации (Хитлерюгенд, комсомол, пионери), масови ритуали, култ към физическото възпитание.
• Терор като инструмент на управление – концентрационни лагери, показни процеси, колективна отговорност, «превантивни» арести, депортации на цели народи.
• Отхвърляне на автономията на личността – човек е инструмент на историческа мисия, не самоцел.
• Икономика под държавен контрол – при комунизма чрез национализация, при фашизма чрез корпоративизъм и партийно направлявана «частна» собственост.

Разлики

• Основна категория на анализа: комунизмът мисли през класа (експлоататори срещу експлоатирани); фашизмът – през нация/раса (арийци срещу «нисши раси», италианци срещу «чужди») или през органично цяло на нацията.
• Отношение към собствеността: комунизмът я премахва; фашизмът я запазва, но я подчинява на държавата (корпоративизъм).
• Отношение към историята: комунизмът е прогресистки, футуристичен – светло бъдеще, «нов човек», край на историята чрез революция. Фашизмът е регресивно-героичен – възстановяване на изгубено величие (Римската империя, «Хилядагодишен райх», «Велика България»).
• Отношение към религията: комунизмът е категорично атеистичен и антирелигиозен; фашизмът е двойствен – понякога сключва конкордати (Мусолини с Ватикана, 1929), понякога изгражда свой езически култ (нацизмът).
• Идейни корени: комунизмът стъпва на Просвещението, Хегел, Маркс – рационалистично-хуманистична традиция, изкривена в тоталитаризъм. Фашизмът стъпва на анти-Просвещението – Ницше (в изкривено четене), Сорел, Гентиле, романтически национализъм, витализъм, ирационализъм.
• Универсализъм vs партикуларизъм: комунизмът е интернационалистичен – «пролетариите от всички страни, съединявайте се». Фашизмът е партикуларистичен – всяка нация/раса за себе си.
• Отношение към равенството: комунизмът провъзгласява (макар и лъжовно) равенството на всички хора. Фашизмът открито го отрича – йерархията между раси, нации, полове е «естествена».
• Отношение към насилието: комунизмът го оправдава инструментално – като историческа необходимост «до победата на пролетариата». Фашизмът го превъзнася по същество – като жизнена сила, като «пречистване», като естетика на подвига и жертвата.
• Историческа траектория: класическият фашизъм е унищожен военно през 1945 г. и оттогава живее само в маргинални форми. Класическият комунизъм преживява 1945 г. и рухва вътрешно през 1989–1991 г., но оставя жизнеспособни наследници (Китай, Виетнам, Куба, КНДР).
• Морална оценка на Запад: фашизмът е универсално осъден и криминализиран; комунизмът – в различна степен според страната, никога с еднакво категорично отхвърляне.

Ключово общо ядро

И двете системи заместват свободата с принадлежност, личността с колектив, закона с волята на вожда, и истината с идеологията. Разликите са в мита, който обосновава това – раса или класа, минало или бъдеще, нация или човечество. Тоталитарната структура е една и съща; различни са боите, с които е нарисувана.

Защо тогава са непримирими врагове?

Иван, парадоксът е точно този – колкото по-близки са две идеологии по структура, толкова по-непримирими стават. Няколко причини се смесват:

1. Спор за едно и също място. И двете системи претендират за пълната лоялност на един и същ човек – работника, млад мъж, безработния, разочарования от либералната демокрация. Не може двама учители да преподават на един и същ ученик едновременно – трябва да се избере. Комунистът вижда във фашиста «предател на класата», фашистът вижда в комуниста «предател на нацията». И двамата се борят за душата на «масата», която е една.
2. Взаимно раждане. Фашизмът израства в реакция срещу комунизма – като антитеза, като защита срещу болшевишката вълна след 1917 г. Мусолини е бивш социалист; германските фрайкори се раждат за да смачкат Спартаковото въстание през 1919 г.; испанската Фаланга – срещу републиканския фронт с комунисти; Хитлер прави кариера, използвайки страха от «болшевишката чума». Тоест фашизмът си строи идентичността чрез отрицание на комунизма. Не може да оцелее без своя враг.
3. Взаимно огледало. Комунистите виждат във фашистите това, което самите те са – еднопартийна диктатура, култ към вожда, репресивен апарат, използване на терора. Огледалният образ е непоносим, защото разкрива, че «правилното» тоталитарно управление на пролетариата и «неправилното» тоталитарно управление на нацията са структурно едно и също. Оттам идва и особената ярост – мразиш най-много онзи, който ти прилича най-много.
4. Несъвместими митове. Общото ядро е едно и също, но митовете, които го обличат, са взаимоизключващи се. Не можеш да бъдеш едновременно интернационалист и националист; класов теоретик и расов теоретик; атеист и окултист-мистик. Идеологическото ядро не подлежи на компромис – мит срещу мит.
5. Битка за посткапитализма. И двете идеологии обявяват либералния капитализъм за банкрутирал и се борят кой ще го наследи. Това е борба за бъдещето след капитализма – или интернационален социализъм, или национално-корпоративна държава. Тук няма трето.
6. Съперничество за геополитическо надмощие. В конкретните исторически условия – Германия срещу СССР, Италия срещу Комминтерна, Испания срещу Народния фронт – става дума и за империи, ресурси, територии. Идеологическата несъвместимост се преплита с класически геополитически конфликт.

Едно важно уточнение

Непримиримостта им обаче не е абсолютна – историята показва изненадващи паузи и съюзи, продиктувани от прагматика:

• Пакт Молотов-Рибентроп (23 август 1939 г.) – Сталин и Хитлер разделят Полша, Прибалтика, Финландия. Две години «братство между народите». Комунистическите партии по света трябва спешно да пренаредят реториката си и да спрат да наричат фашизма «висшия стадий на капитализма».
• Национал-болшевизъм – маргинални, но интересни течения, които се опитват да съчетаят двете (Николай Устрялов в Русия, Ернст Никиш в Германия, днешният Дугин донякъде).
• Съветски съюз след 1934 г. – култът към Сталин, «социализмът в една страна», великоруският патриотизъм по време на войната, антисемитските кампании след 1948 г. – всичко това фактически «фашизира» съветския комунизъм отвътре.
• Германските «национал-революционери» от «Стразьорското крило» на НСДАП (братята Стразьор, ранният Гьобелс) са фашисти с силни социалистически инстинкти – Хитлер ги избива през «Нощта на дългите ножове» (1934 г.) точно защото размиват границата.

U-DIGEST