Малко теми в новата българска история са успели да мобилизират улицата толкова бързо, колкото шистовият газ. И малко теми са се върнали толкова упорито в предизборния дневен ред — независимо дали проблемът е реален или удобен.
История: Шеврон, Нови пазар и мораториумът от 2012 г.
Историята на шистовия газ като политически въпрос в България започва около 2011 г., когато правителството на ГЕРБ дава концесия на американския гигант «Шеврон» за проучване на находище в района на Нови пазар. Американците оценяват потенциала на находището на между 300 милиарда и 1 трилион кубически метра — количество, което при тогавашното потребление би покрило нуждите на страната за столетие.
Реакцията е мигновена. В началото на 2012 г. протести избухват в 12 града едновременно. Основното оръжие на противниците е фракингът — технологията за хидравлично разбиване на скалите, при която в сондажите се вкарват вода, пясък и химикали под високо налягане. Опасенията за замърсяване на подпочвените води и унищожаване на земеделските земи в Добруджа са централни за масовото недоволство.
Под натиска на протестите и с подкрепата на «Атака», БСП и РЗС, самото ГЕРБ внася законопроект за мораториум. На 18 януари 2012 г. Народното събрание приема безсрочна забрана на проучването и добива на шистов газ и нефт по технологията фракинг — валидна за цялата суша и акваторията на Черно море.
Мораториумът обаче е написан толкова широко, че на практика блокира и проучването за конвенционален газ и нефт. Три компании, проучвали за шистов газ — «Парк Плейс», «Дайрект Петролеум» и друга — са принудени да прекратят дейността си. «Шеврон» се изтегля от страната.
Протестите на зелените: гражданска сила или чужда ръка?
Протестите от 2011–2012 г. са мащабни и добре организирани. Природозащитните организации ги представят като спонтанен граждански отговор на заплаха за околната среда. Критиците — включително редица енергийни експерти — твърдят обратното.
Казанджиев от БЕМФ посочва, че фракингът в България не е нова технология — прилага се от 1960-те години в Северозападна България при добива на конвенционален газ, включително при разработването на газохранилището в Чирен. Тогава не е имало нито един случай на замърсяване на водите.
Отделни анализатори отбелязват съвпадението: масираната кампания срещу фракинга в Европа съвпада с периода, в който «шистовата революция» в САЩ пряко застрашава монопола на Русия върху европейските газови пазари. Руски интерес срещу технологичното разпространение на фракинга е добре документиран, включително чрез финансиране на екологични организации.
Аргумент при предишни избори
Темата за шистовия газ се превърна в постоянен предизборен аргумент — особено в районите на Добруджа и Североизточна България. В изборните кампании след 2012 г. тя неизменно се появява в риторическия арсенал на партиите вляво и в националистическия лагер като пример за «продаване на България» на чужди интереси. Мораториумът се чества като победа на гражданското общество.
В по-консервативните кампании, фокусирани върху енергийната сигурност — особено след 2022 г. и пълното прекъсване на руските газови доставки — аргументът се обръща: именно поради мораториума България остана без собствено производство и без диверсификация, напълно зависима от вноса.
Позициите на партиите през 2026 г.
Предизборната кампания за изборите на 19 април 2026 г. върна темата на преден план с нова острота, катализирана от войната в Иран и рязкото поскъпване на петрола над 100 долара за барел.
ГЕРБ-СДС е партията, направила най-драматичния обрат. Тя наложи мораториума преди 14 години — и сега настоява той да отпадне. Бойко Борисов и Делян Добрев открито поставят темата в центъра на кампанията. Добрев твърди, че «при добива на шистовия газ вече не се използват химикали» и технологията е безопасна, а шистовият газ е 4 пъти по-евтин. ГЕРБ обещава 30 милиона лева компенсации за собствениците на земя над газоносните находища и заявява, че България може да стане «най-големия износител на газ в Източна Европа».
БСП е последователна противничка. Крум Зарков припомня, че именно БСП е внесла законопроект за пълна забрана още през 2011 г. — не мораториум, а постоянна забрана:
«Сложната международна обстановка и растящите цени на газа не отменят рисковете за околната среда, водите и здравето на хората. Не става дума за мораториуми, които утре могат да отпаднат. Става дума за защита — дългосрочна, ясна и категорична.»
«Прогресивна България» на Румен Радев залага темата като централна за кампанията си в Североизточна България. Радев обвинява директно:
«Борисов говори открито за добив на шистов газ в Северна България, нашата житница. Сглобкаджиите от ПП-ДБ мълчат, но това е следващото престъпление, което ни готвят.»
Раздев заявява, че гласът за «Прогресивна България» е «глас за земята, природата, водата и храната на нашите деца».
«Възраждане» застава твърдо срещу добива и организира протести. Костадин Костадинов предупреждава за «потенциално отравяне на водата в цяла Североизточна България» и отправя предизборен призив към кандидат-депутатите от всички партии да заявят позицията си. На 28 март 2026 г. партията организира протест в Добрич, на който излизат граждани и организации от региона.
ППДБ е в нетипична позиция — задържа публичния коментар, което Радев използва активно срещу тях. Владислав Панев от «Продължаваме промяната» изразява надежда, че Борисов не повтаря «поредния предизборен ход», и напомня парадокса: именно правителството на Борисов е наложило мораториума.
Обективните перспективи за добив
Потенциалът е реален. Американската Energy Information Administration (EIA) оценява извлекаемите ресурси от шистов газ в България на 481 млрд. кубически метра — при годишно потребление от около 3 млрд. куб. м. Основните находища са в Мизийската платформа в Северна България.
Реализацията обаче е далеч от тривиална. Сред ключовите проблеми:
- Правна забрана — мораториумът от 2012 г. изисква парламентарно решение за отмяна, а политическото мнозинство за подобна стъпка не е налице;
- Европейски контекст — никъде в ЕС в момента не се добива шистов газ в промишлен мащаб, въпреки проучвания в Полша, Румъния и Литва; всички мултинационални компании са се изтеглили от региона;
- Технологична инфраструктура — добивът изисква значителни първоначални инвестиции и дългосрочно планиране; при настоящата регулаторна несигурност частният капитал трудно би рискувал;
- Времева рамка — дори при незабавна отмяна на мораториума и успешно проучване, до промишлен добив биха изминали минимум 7–10 години;
- Геологически фактор — доц. Наков и проф. Стойкова от Геологическия институт на БАН считат добива за безопасен поради особеностите на българската геология, но тяхното мнение никога не е намерило широко политическо отражение.
Накратко: потенциалът е значителен, но пътят от потенциал до реален добив минава през политическа воля, регулаторна промяна, десетилетие инвестиции и преодоляване на силна обществена съпротива. В контекста на предизборна кампания темата функционира преди всичко като сигнал за позициониране — не като конкретна енергийна политика.
👉 Присъедини се тук
