Тома Биков
Борбата с корупцията винаги е била актуална през последните 33 години. Тя се води най-вече в парламента и главно с помощта на закони. Затова и в България е произведено най-тежкото антикорупционно законодателство, което съществува в Европейския съюз. В същото време страната ни редовно е сочена като лош пример по отношение на корупцията. След толкова много говорене по темата може би е редно да се запитаме дали не бъркаме в нещо. И дали нашето разбиране за корупция не се разминава с разбирането на западните общества и държави.
В България темата с корупцията винаги е мащабно обговаряна и концентрирана най-вече върху високите етажи на властта. По тази причина тя е превърната в част от политическия дебат и циклично се използва в една или друга посока. Говоренето за корупция по високите етажи на властта често покрива със сянката си темата за корупцията по ниските етажи на властта. Например никой не се впечатлява особено от помощ за приятелско дете да учи в желаното от него училище, или пък от помощ за болен да бъде опериран по-бързо или да бъде настанен в по-добра болница. Подобни действия се възприемат по-скоро като човещина, отколкото като корупция и търговия с влияние. За българското възприятие корупцията винаги е свързана с даването на пари и необяснимото забогатяване на определени хора. За живеещите на Запад обаче корупция е всичко, което заобикаля системата и се осъществява не на базата на официални, а на неофициални отношения.
В България правенето и разменянето на услуги е много по-ефективна система, отколкото схемата, която се основава върху институционалността. Парите са само част от тези отношения. Те невинаги са в тяхната основа. Например често роднинството, приятелството или дори землячеството е по-силен стимул от парите за определен държавен служител, лекар или учител да заобиколи институционалния път и да помогне неформално. Впрочем, ако не помогне на близък, отказалият често бива обявяван за безсърдечен и самозабравил се.
В същото време Западът, който от 200 години бива доминиран от протестантизма, е възприел изцяло принципите на протестантската етика, в която личните отношения са изтикани на заден план и пред тях са поставени институционалните и финансовите.
Западният свят, в своя протестантски порядък, възприема като корупция всяко действие, което уврежда институционалния ред. Всяка човешка и органична намеса в механиката на институциите се възприема като заплаха за тях и се третира ако не като престъпление, то най-малкото като нецивилизованост и безкултурност. В своята доминираща роля Западът възприема сам себе си като универсална идея, която би могла да бъде наложена във всяко пространство и по всяко време. Това е и причината за западното вярване, че либералната демокрация и институционалността биха могли да бъдат наложени във всяка точка на планетата. Опитите за демократизация на Ирак, Сирия, Афганистан и Либия например се дължат на тази вяра. Доколко тези опити са успешни, е друг въпрос.
Споделям тези наблюдения, за да подчертая, че корупцията е преди всичко културен проблем. България не е единствената озападняваща се страна нито преди, нито сега, в която възприятието за корупция се разминава с идеята за корупция на Запада. В сходна позиция са почти всички средиземноморски и източноевропейски общества, които не изповядват протестантството като масова религия. Подобно разминаване между Запада и незападни общества се наблюдава от началото на доминирането на рационализма, който е породен най-вече от възхода на протестантството в западната култура. В книгата си „Изследване на историята“ Арнълд Тойнби дава пример с индийското общество във времената на Британския радж.
През XVIII век англичаните спазват обичаите на пространството. Спазването на част от тях и поддържането на лични отношения изисква заобикаляне на писания закон, злоупотреба с властта и решаване на различни проблеми чрез личен контакт. През ХIX век, с настъпващия апогей на протестантизма, английската администрация поема по пътя на новия идеал за законова почтеност. Той изисква от английския държавен служител в Индия да смята властта си за обществено доверие, а не за лична възможност. За да изпълнява своята задача, новото поколение английски държавни служители в Индия се отчуждават от индийските си съседи и спират да общуват тях. Според Тойнби изкореняването на корупцията от английската администрация в Индия разстройва социалното равновесие, без което разбирателството е невъзможно. Английското управление създава нова некорумпирана управляваща каста. От нея са изключени индийците. Те са смятани за корумпирани априори. Последното поражда расово, класово и цивилизационно напрежение между англичани и индийци. То, от своя страна, води до борба за независимост и отделяне на Индия от империята.
Давам този пример не за да оправдавам корупцията като явление, а защото той показва, че проблемът е многопластов. Разбира се, България не е Индия и българите се намират далеч по-близо до цивилизационния център и неговите порядки. Това обаче не означава, че българските културни възприятия се препокриват напълно с културните възприятия на протестантския Запад. Самото произвеждане на огромни количества антикорупционно законодателство, което не дава необходимия резултат, също е форма на корупция. Защото законът, който не се спазва или не работи, уврежда далеч повече доверието в институциите, отколкото липсата на закон.
А в България законите често не работят, защото са подражание и имитация на закони в западни държави, които регулират коренно различни обществени отношения. Законодателна форма, която работи в Холандия или Германия, не е задължително да сработи и в България. Нещо повече, тя може да създаде още по-голям проблем.
Законодателството ще бъде неефективно и усещано като чуждо и неестествено, докато не започне да се съобразява с необходимостите и културните нагласи на българското общество. Може би, когато то спре да бъде кампанийно и произвеждано на конвейер, ще се окаже и че сме постигнали определени успехи и в борбата с корупцията. Подобен подход обаче не изисква произвеждането на лозунги, а полагането на собствени интелектуални усилия.
Източник: Филтър
