Стига глупости. Льо Пен и „Алтернатива за Германия“ не са руски активи. Може и „Възраждане“ да са фейк русофили

Димитър Петров
19 октомври 2026 г.

И тъй като и Льо Пен, и АзГ често са етикетирани като проруски настроени, вече се чуват гласове как съвсем скоро френско-германският „мотор“ на ЕС може да се окаже управляван от „копейки“, „руски активи“ и прочие. Дали обаче тези страхове са основателни?

Нека да направим един разбор доколко наистина става дума за проруски ориентирани политици, поглеждащи към върховете на властта в двете най-влиятелни държави от Евросъюза. За целта ще разгледаме въпросните субекти по отношение на обществената среда и политическите заявки спрямо Русия и ще ги съпоставим с българската партия „Възраждане“ – актуалният безспорно проруски политически субект.

Марин льо Пен

Исторически, значими части от френското общество са симпатизирали на Русия (или СССР) още от края на XIX век насам, като причините за това са най-разнообразни: от френско-руския съюз преди и по време на Първата световна война, през влиянието на руската белоемиграция след Октомврийската революция, традиционно силната Френска комунистическа партия, до „голизма“ от Студената война, според който Франция трябва да балансира между двете суперсили – САЩ и СССР.

Тези симпатии обаче следва да бъдат отличавани от също традиционната българска русофилия – френският ѝ аналог не е „коленопреклонен“ и не се изразява във възхищение и благодарност. От висотата на своя шовинизъм французите (или, по-точно, коренните жители на Франция) няма как да поставят Русия над Франция – те просто разглеждат Русия като една от по-приемливите геополитически сили, на фона на други.

Що се отнася до самата Марин льо Пен, тя е председател на парламентарната група на „Национален сбор“ – партия, създадена през 1972 г. под името „Национален фронт“ и десетилетия наред оглавявана от баща ѝ Жан-Мари льо Пен. „Фронтът“ е класическа крайнодясна партия, привличаща около себе си националисти, ветерани от Алжирската война и даже (докато все още има живи) функционери от режима на Виши, включително бивши участници във френската Вафен-СС дивизия „Шарлеман“.

Логично, в такава среда няма как да виреят просъветски настроения, но след разпада на СССР „Национален фронт“ започва да разчупва ледовете към Москва, откривайки например поле за стратегически съюзи с руски националисти от типа на Владимир Жириновски, с цел общо противопоставяне на доминирания от САЩ глобализъм.

Тази линия е наследена от Марин льо Пен, която през 2011 година оглавява партията (преименувана през 2018-а на „Национален сбор“). През 2014 година „Фронтът“ дори получава заем от руска банка, но, в интерес на обективността, следва да се посочи, че това е предизвикано от отказ на всички френски банки да кредитират партията. А и се случва доста преди началото на „специалната военна операция“ на руската армия в Украйна.

А през 2017 година, докато е кандидат за президент на Франция, Марин льо Пен е приета в Кремъл лично от Владимир Путин.

Инвазията в Украйна води до постепенен обрат в отношението на Льо Пен към Русия – тя осъжда руската военна агресия, макар да критикува както изпращането на оръжия за Украйна, така и икономическите санкции, свързани с енергетиката (на основание, че нарушават интересите на френския народ).

Стига се дотам Льо Пен и настоящият председател на „сбора“ Жордан Бардела през септември тази година да излязат с особено остра позиция срещу руските хибридни атаки към Франция.

Въпреки това Марин льо Пен редовно е наричана „руски актив“ – къде заради минали позиции, от които се е отказала (напускане на ЕС, връщане на френския франк), къде заради настоящи позиции (критика към Шенген в сегашния си вид, желание за напускане на военната структура на НАТО, призиви към вдигане на санкциите срещу Русия).

„Алтернатива за Германия“

Предпоставки за русофилия в Германия може да съществуват сред политическия и интелектуалния елит (династически връзки в миналото, културно влияние), но не така стоят нещата сред населението – особено източните провинции пазят спомени за зверствата на Червената армия в края на Втората световна война, а също и за съветската окупационна зона, превърнала се впоследствие в ГДР.

А именно там са по-сериозните електорални позиции на „Алтернатива за Германия“. Като контрапункт обаче, германският комплекс за историческа вина заради нацизма и Втората световна война парира както крайната русофобия, така и военната реторика тип „ястреб“ по отношение на Москва. Пример за това е „Източната политика“ на западногерманския канцлер Вили Бранд от края на 60-те години на ХХ век, според която демократизацията на Източния блок е постижима не чрез конфронтация, а чрез сближаване със Съветския съюз, а сигурността в Европа е невъзможна без Русия.

„Алтернатива за Германия“ е основана през 2013 година като силно пропазарна, либертарианска партия, която скоро след това извежда противопоставянето на миграцията като свой основен приоритет. Подобно на „Национален сбор“, АзГ е поставяна от наблюдателите в крайнодесния политически спектър – може би най-вече защото двете формации членуват европейски политически семейства, стоящи вдясно от ЕНП („Сборът“ е в „Патриоти за Европа“, „Алтернативата“ – в „Европа на суверенните нации“, където е и българската „Възраждане“).

Икономическата програма на АзГ съчетава елементи на пазарен радикализъм, национален протекционизъм и евроскептицизъм – „малка държава“, ниски данъци, отказ от еврото, отхвърляне на Зелената сделка и като цяло на климатичните безумия, ограничаване на трудовия пазар за мигранти от държави извън ЕС…

Тези послания логично им носят електорална подкрепа в по-бедните източни провинции, които въпреки налятите 2 трилиона евро (преди въвеждането на еврото – еквивалентът им в германски марки) от обединението на Германия насам, така и не успяват да настигнат като икономика и жизнен стандарт западните (за сравнение, икономиката на Саксония-Анхалт, в която АзГ неотдавна спечели изборите за Ландтаг, е на нивото на област София-град). Икономическият прагматизъм обаче ги тласка и към стремеж към възстановяване на енергийните връзки с Русия, а заради желанието за внос на евтини руски суровини от партията се противопоставят на европейските икономически санкции към Москва.

„Алтернативата“ в по-голяма степен се вписва в модела „руски актив“ – позициите ѝ включват спиране на помощта за Украйна, вдигане на санкциите срещу Русия, силна критичност към НАТО. Стигна се дори дотам евродепутати от АзГ да бъдат разследвани за финансиране от проруска дезинформационна мрежа.

„Възраждане“

За историческата русофилия у нас е изписано много. А причините за нея са няколко – още през Възраждането будни българи (Христо Ботев и Стефан Стамболов са сред най-ярките примери) се обучават в Руската империя; Русия има безспорни заслуги за Освобождението на България, възстановяването на българската държавност и изграждането на модерните български институции; подобно на Франция, у нас също се заселва бяла емиграция; и, естествено, комунистическият режим експлоатира ролята на Русия/СССР до безобразие.

Затова обществената среда в България се оказва различна от тази в Германия, например. И докато АзГ може да бъде определена като (ситуационно) проруска, „Възраждане“ си е направо русофилска партия – макар и двете да имат сходна реторика по отношение на войната в Украйна, санкциите срещу Русия и ролята на НАТО за сигурността в Европа.

От партия „Възраждане“ директно хвалят и промотират режима в Кремъл, докато АзГ и особено Марин льо Пен са сдържани в това отношение. А и руски знамена не се веят на прояви нито на „Национален сбор“, нито на „Алтернатива за Германия“.

Тук ще си позволя две спекулации относно „Възраждане“.

Първата е, че е възможно тази партия да е проект на българските служби с цел да държи русофилския вот под контрол. Прави ли ви впечатление, че колкото и проруска да е риториката на Костадинов и компания, реална полза за Кремъл досега няма. Цялата пара – в свирката. Дори референдумът срещу въвеждането на еврото беше прецакан. Даже може да се прогнозира, че ако един ден България тръгне да излиза от ЕС, Костадин Костадинов ще прецака процедурата и ще останем.

Втората е, че лидерът на „Възраждане“ просто е заел русофилската електорална ниша. Принципът е, че и с него, и без него, в България ще има хора, които да веят руски знамена и да поставят Русия над България. Но ако не следват него, ще следват някой друг. Като историк Костадинов няма как да не е наясно, че русофилията у нас се крепи много повече на митология, отколкото на фактология, но няма проблем да „продава надежди“. И страхове.

Но да се върнем към „френско-германския мотор“ на ЕС. Ако в скоро време общата европейска политика започне да се задава от Марин льо Пен и Алис Вайдел (председателката на АзГ), дали Европа ще се окаже васал на Москва?

Ами, звучи пресилено. Наистина, би могло да се очаква някакво сближаване с Русия на фона на сегашната ситуация, но това по-скоро би напомняло периода на „разведряване“ по време на Студената война. Марин льо Пен няма как да се превърне във френска „копейка“ – в общество като френското чуждофилия като у нас е немислима. А АзГ, колкото и да изглежда по-близо в руската орбита, всъщност се стреми да възстанови съсипаната германска енергетика.

Съсипана именно от онези, които сега го играят най-антируски в германската политика. А премахването на въглеродните квоти и евентуалният рестарт на ядрената енергетика в дългосрочен план не устройват Москва, за която е изгодно Европа (и в частност, Германия) да е енергийно слаба. И зависима – от Русия, естествено.

Накрая, нещо много важно, което мнозина пропускат: и „Национален сбор“, и „Алтернатива за Германия“ са антиимигрантски партии. А миграцията е един от най-големите проблеми на днешна Европа. Следователно тези, които ѝ се противопоставят, не работят ли срещу руските планове европейските страни да са слаби и подчинени?