„Конституцията на Медина“ и митът за ислямска демокрация преди Америка

Марио Алексис Портела
5 септември 2026 г.

Неотдавна се включих в дискусия с един мюсюлманин, който твърдеше, че нашата американска демокрация може да бъде открита в някои елементи на документа, известен като „Конституцията на Медина“ или „Сахифат ал-Мадина“, който заема важно място в обсъжданията на ранната ислямска политическа история. Понякога той се представя като доказателство, че ислямът е разработил форма на конституционна демокрация векове преди възникването на съвременната западна демокрация и по-специално преди основаването на Съединените щати.

Документът е необичайно ранен пример за писмено политическо и правно споразумение, свързано с общността на Мохамед в Ятриб (днес Медина) след хиджрата (миграцията) от Мека през 622 г. сл. Хр. Той регулира отношенията между различните групи, установява взаимни задължения, засяга колективната сигурност и признава религиозната идентичност на еврейските участници. Ето защо съвременните учени, разбираемо, го считат за значим документ в историята на ислямската политическа организация.

Все пак признаването на историческата ѝ значимост не е същото като идентифицирането ѝ със съвременната конституционна демокрация.

Основният проблем е анахронизмът. Хартата на Медина може разумно да бъде описана като конституционна в широк, функционален или исторически смисъл. Много по-трудно е да се защити твърдението, че тя представлява „демокрация“ в съвременния политически смисъл на народния суверенитет, представителното управление, политическото равенство, разделението на властите и правно защитените индивидуални права.

Договор, а не съвременна конституция

Първата трудност се отнася до терминологията: изразът „Конституция на Медина“ е общоприет, но не е неутрално описание. Почетен професор по арабски език и литература в Еврейския университет в Йерусалим Майкъл Лекер, чието изследване разглежда документа в детайли, умишлено използва по-неутралния арабски термин „Китаб“ (писмено произведение или книга), като отбелязва, че „конституция“ може да бъде подвеждащо.

По-ранни научни изследвания също така подчертават, че документът не съответства напълно на съвременна конституция. Покойният британски учен Робърт Бертрам Сърджънт, например, твърдеше, че това, което обичайно се разглежда като една-единствена конституция, по-добре се разбира като сбор от няколко свързани документа или споразумения.

Въпреки това документът изпълнява функции, които с право могат да бъдат наречени конституционни в широк смисъл. Той установява задължения между групите, регулира изплащането на кръвнина и отношението към пленниците, предвижда взаимна помощ, урежда въпросите на войната и колективната отбрана и утвърждава Мохамед като върховен арбитър в определени спорове. Съвременните изследователи следователно го разглеждат като важен ранен правен инструмент, уреждащ новосъздадената общност в Медина.

Това, което обаче не предвижда, е представителен законодателен орган, избирателна система, независима съдебна власт, разделение на държавните власти или доктрина, според която политическата власт произтича от съгласието на равни индивидуални граждани — характеристики, които са фундаментални за конституционната демокрация.

Съвременната конституция обикновено прави повече, отколкото просто да отразява задълженията между политическите общности. Тя установява структурата на правителството и, в конституционно-демократичните системи, налага правни ограничения върху държавната власт. Политическите длъжности се определят от институционални правила, а не от личната власт на един-единствен религиозен и политически лидер. Гражданите притежават политически права като индивиди и съществуват механизми, чрез които управляващите могат да бъдат подведени под отговорност или отстранени.

Религиозният плурализъм не е същото като либералното равенство

Друг аргумент, често изтъкван в подкрепа на документа, се отнася до отношението му към евреите. Конституцията ясно признава еврейските участници и установява задължения, регулиращи техните отношения с общността на Мохамед. Тя предвижда, че еврейските групи запазват своята религия и участват в конкретни политически и военни споразумения. Това е исторически значимо и не бива да се пренебрегва.

В същото време признаването на религиозните общности не е идентично със съвременното гражданство, основано на равни индивидуални политически права.

Политическата единица, описана в документа, не е просто съвкупност от автономни индивиди, притежаващи еднакви права, независимо от религията. Тя представлява мрежа от групи, кланове, съюзници и религиозни общности, свързани помежду си чрез взаимни задължения. Самата терминология прави разграничение между категории като муʾминун (вярващи), мухаджирун (превърнали се в исляма), муслимун (мюсюлмани) и евреи. Анализът на Лекер подчертава именно тези разграничения, вместо да третира всички участници като членове на едно съвременно, недиференцирано гражданство.

По-отговорното от историческа гледна точка заключение е по-ограничено: документът демонстрира ранни ислямски политически компромиси и изграждане на съюзи, но не доказва съществуването на съвременно либерално равенство.

Това разграничение става особено важно, когато в дискусията се включи по-късната ислямска юриспруденция. Класическите ислямски правни традиции разработиха сложни правила относно политическия и правния статут на мюсюлманите и немюсюлманите, както и отделни правила, отнасящи се до пола, семейното право, наследяването и други области. Тези по-късни институции не бива нито да се проецират без резерви назад към мединския документ, нито да се пренебрегват при оценката на по-широката история на ислямската политическа мисъл.

Въпросът за народния суверенитет

Съвременната демократична теория възникна от набор от взаимосвързани концепции: идеята, че политическата власт изисква форма на обществено съгласие; принципът, че управляващите са обвързани със закона; убеждението, че гражданите притежават политически права; и идеята, че правителствената власт може да бъде ограничавана и променяна чрез човешки политически механизми.

За разлика от това ислямската политическа мисъл се разви в отделен теологичен контекст.

Коранът многократно подчертава върховната власт на Аллах: „Аллах… не позволява на никого да участва в Неговото решение и Неговото управление.“ (Сура 18, 26) В ислямската доктрина божественият суверенитет не е просто метафора за политическата власт; той е неразривно свързан с вярата, че Аллах е върховният източник на легитимния религиозен и морален закон, като ислямските юристи, след смъртта на Мохамед, действат като изключителни тълкуватели на божествения закон.

Това създава значителна концептуална разлика спрямо теориите, застъпващи народния суверенитет.

Демократичната рамка може да даде възможност на гражданите, чрез легитимни политически институции, да променят стандартното законодателство и дори конституционните разпоредби. От друга страна, политическата система, основана на божествения закон, по своята същност ограничава достъпа на човешките законодатели до определени въпроси, като ги изважда от обхвата на тяхната неограничена власт.

Съмнения относно автентичността

Определянето на Хартата като конституция е, в най-добрия случай, спорно, особено като се има предвид неяснотата сред учените относно първоначалната ѝ формулировка като единен документ. Освен това съществуват съмнения относно историческата ѝ автентичност, тъй като са се запазили само фрагменти от ранни ислямски източници. Тези фрагменти се появяват за пръв път в „Сира Расул Аллах“ на Ибн Исхак, най-ранната биография на Мохамед, съставена приблизително 150 години след смъртта му.

Важен момент, който трябва да се отбележи, е единственото споменаване на Хартата от Ибн Исхак:

Божият Пратеник написа документ между емигрантите и ансарите, в който сключи договор и споразумение с евреите, утвърждавайки тяхната религия и имущество и определяйки им права и задължения.

Съвременната наука е достигнала по-нюансирана позиция по отношение на датирането и автентичността на Хартата. Този академичен спор има значение, тъй като при правилен подход той обогатява историческия аргумент, вместо да го омаловажава. Изследването не бива да се фокусира единствено върху това дали „Хартата“ е автентична или е фалшификат. По-уместният въпрос е да се установи какво наистина означава съществуващият текст, хронологията на формулирането на различните му елементи и тяхната роля в политическото развитие на Медина.

„Сахифат ал-Мадина“ може да се разглежда като ранен политически документ, който по своята същност е или конституционен, или договорно-правен. Обаче определянето му като документ на „конституционна демокрация“ в съвременния смисъл налага модерни идеи като народния суверенитет, представителното управление, индивидуалното политическо равенство, разделението на властите и избирателната отчетност върху арабското общество от VII век, където тези институции и концепции явно не са били налице.

Отец Марио Алексис Портела е свещеник в катедралата „Санта Мария дел Фиоре“ и почетен канцлер на архиепархията на Флоренция, Италия. Той притежава докторска степен по канонично право и гражданско право от Папския Латерански университет в Рим. Той е автор на книгата „Ислямът: религия на мира?: Нарушаването на естествените права и западното прикриване“ (Westbow Press, 2018).

THE EUROPEAN CONSERVATIVE